Нашето пътешествие започна и завършва с Кападокия. Колкото и да не ни се иска е време да тръгнем в посока към България. Имаме доста километри и в движение ще решаваме къде да спим, за да разделим пътя.

Тръгваме от Ихлара и минаваме по някакви странни пътища, на моменти в нищото, за да се качим на магистралата.

Вече сме на магистралата за Анкара и виждам на табелата Haymana. И ние 10 дена хайманосваме по турските пътища.

Отново минаваме през Анкара, този път без отклонение от магистралата. За съжаление нямаме време за Анкара, но някой ден ще се върнем, защото съм сигурна, че има какво да видим в него.

По пътя разбирам, че имам проблем с нета. Спираме на тол пункта след Анкара. Знаем, че там има PTT (пощенска станция), защото когато започнахме пътешествието, от тук успяхме да си купим HGS стикер. Момчето в пункта клати глава, че не разбира какво му говоря на английски, аз пък нямам интернет, за да използвам преводача на турски (защото и офлайн преводач не съм свалила). С много мъка се разбираме, че в пункта мога да заредя само HGS стикера, интернет йок. Давам му талона на колата, с надеждата поне да ни каже колко лири са ни останали в стикера и се опитвам да обясня, че пътуваме към Одрин. Вади момчето калкулатор и ми пише 72 лири, като допълва „Одрин, ноу проблем“.

В една от групите за Турция прочетох, че по време на Рамазан магистралите ще бъдат безплатни за уикенда. Освен това, пак там имаше информация, че ако имаш неплатени такси или глоби, на граничния пункт те карат първо да платиш и после можеш да напуснеш страната. Ще разберем, когато стигнем на границата дали парите в стикера са били достатъчни или пък магистралите са безплатни.

Аз за всеки случай съм си записала сайта за проверка на дължимите такси по магистралите в Турция

Проверка на дължими такси по магистралите

Продължаваме пътуването по магистралата Анкара – Истанбул. Където има възможност използваме магистралите, за да се движим по-бързо, защото километрите, които трябва да изминем са доста. Целта за деня е да стигнем до Измит и да спим някъде там. Когато планирах пътешествието бях набелязала един парк с лалета в Измит. И без друго няма време да се насладим на градините с лалета в Истанбул, поне по път да се възползваме. Проблемът е, че не си спомням в коя част на Измит е този парк. В интернет мога да се ориентирам, но както вече споменах интернет йок.

Караме си по магистралата и виждаме автобус пред нас. Сашо решава, че в автобуса сигурно има интернет и се опитва да го приближи. Да, има интернет, но е с парола.

Наближаваме град Болу, а положението хич не е розово. Пътуваме в пороен дъжд и мъгла. Говорим си със Сашо, че ако времето е такова няма смисъл да оставаме в Измит, защото нищо няма да видим от парка.

Спираме на една отбивка да заредим гориво. Влизаме в сградата със заведенията. От вратата една девойка ме посреща с усмивка и ми говори нещо. Приближавам щанда и виждам, че предлага дибек кафе (с кардамон). Опитвам кафето, добро е.  Момичето ми показва различните разфасовки и се опитва да ми продаде от кафето. Питам дали може да напиша нещо на телефона й. Тя се съгласява и отваря преводача. Пиша на момичето, че мога да си купя от кафето, но ако плащането е с карта. И имам молба, да използвам на телефона й картата на Турция, за да открия едно място около Измит. Момичето с усмивка ми отговаря, че няма проблем. Виждам снимката на парка с лалетата и вече съм доволна, защото знам къде трябва да отидем. Искам да покажа мястото на Сашо, но той се разхожда с Алекс между заведенията и ми се налага да се провикна, за да дойде при мен. Купих си кафе, благодарих на момичето и сега можем да потърсим нещо за вечеря.

Все пак не се отказваме да търсим заведение с интернет, но така и не откриваме. Вземаме някаква храна, от която не сме очаровани, но все пак не оставаме гладни.

Времето започва да изглежда обнадеждаващо и решаваме, че все пак ще спим в Измит. Намираме един паркинг следвайки някакви табели. Ооо перфектен, огромен, празен паркинг.

Сашо тръгва на проучване както винаги. През това време аз подреждам багажника на кемпера, защото все пак граница ще минаваме. Минава достатъчно време и аз отново започвам да се чудя дали всичко е наред. Малко след това го виждам в далечината и се успокоявам.

Отваряме си по една бира и той разказва какво е видял. Решаваме двамата да отидем на разходка, а Алекс и Дуди остават в кемпера, защото Алекс иска да спи.

И до лалетата стигаме въпреки, че са под формата на улични лампи. 

Правим чудна среднощна разходка. По крайбежната алея има заведения с жива музика. Не оставаме в тях, въпреки желанието ни, защото Дуди ще започне да се притеснява за нас.

Връщаме се в кемпера и вече сме готови за сън. Така поне си мислим. Сашо установява, че леглото е мокро. От пороя по пътя, прозореца е протекъл, защото предишните собственици не са поставили правилно уплътнението. Поредната изненада по кемпера, която ще трябва да поправяме. Сменям чаршафа, слагам подложка да не мокри от матрака и е време за сън, ремонта в България ще го правим.

Сутринта Сашо и Алекс тръгват на разходка, защото в парка има детски площадки. Ние през това време с Дуди пием кафе.

 

Готови сме за път. Съвсем скоро стигаме Истанбул и преминаваме през града учудващо бързо.

На границата също минаваме бързо и без проблеми. От там поемаме в посока Габрово да оставим Дуди и последна спирка София.

 

Кратко резюме на пътешествието

Изминати км – около 4500 км
период на пътуването – 22 април  – 01 май
на борда  – 3 възрастни + 1 дете
гориво – 1400 лв.
пътни такси – 70-80 лв.
карта за интернет – 50 лв.
такси за забележителности – 180 лв.
къмпинг, паркинг – 120 лв.
храна (заведения, пазар) – 1000 лв.
сувенири и други разходи – 460 лв.
или общо около 3300 лв.

 

 

С това нашето пътешествие с кемпер в Турция приключи. Видяхме една малка част и остана още много за разглеждане. Надявам се скоро пак да се завърнем по тези земи.

Долината Ихлара – отново в Кападокия

Добро утро от Долината Ихлара. По паркинга вече има движение и един човек обяснява, че трябва да се преместим на горният паркинг, защото този бил за автобуси. Точно защото е по-голям се наместихме на него. Трябва да се преместим, за да могат автобусите по-лесно да правят маневри. Рано е, но вече има няколко автобуса с туристи и нямаме друг избор, Сашо паркира на горното ниво. Това ни позволява да видим връх Ерджиес в далечината зад кемпера.

Преди да се впуснем на разходка в долината се настаняваме в заведението на входа. За наше щастие освен кафе, в заведението предлагат и закуски. Поръчваме турско кафе, сок и няколко броя гюзлеме. Гюзлемето е много вкусно, кафето ароматно и повтаряме поръчката.

Алекс иска да пие кафе като мама, но й се полага само сок.

Долината Ихлара е едно от популярните места в Кападокия и се намира в района на Аксарай.  Дължината на долината е около 16 км и минава през вулканична скала. Каньонът се е образувал след многократни изригвания на близкия връх – вулкан Ерджиес, който е най-високият връх в Анадола –  височината му е 3917 м.

Слизането към долината е по едни скромни 400 стъпала. Стръмни са, но достатъчно обезопасени. За долината има няколко входа.

Долината Ихлара започва от село Ихлара и завършва в Селиме.

По пътеките на долината има много много църкви, над 100 на брой, но само 16 от тях са отворени за посетители.

Според историците, Долината Ихлара е селище на християни, укриващи се от Римската империя. В цялата долина може да се видят църкви и подземни жилища от византийския период.

Тези дървени фигури са направени от местните жители.

В долината тече река Мелендиз и има пътеки от двете страни на реката. Река Мелендиз е позволила на хората да се заселят в долината. Точно наличието на живот в този каньон, го прави по-различен от останалите по света.

На места има изградени мостчета, по които може да се преминава от другата страна реката.

Разхождаме се по пътеката, а около нас е пълно с черупки от шам фъстък. Вървим и се възмущаваме колко много черупки има и как може да ги изхвърлят така на земята. Сашо нали си е изследовател по природа прави кратко разследване на терена и установява причината. Всъщност дръвчетата около пътеката са с шам фъстък. Най-доволна е Алекс, защото много харесва тези ядки.

Ако сте в района на Кападокия, но нямате собствен транспорт, един от вариантите за посещение на Долината Ихлара е като използвате Зелената туристическа обиколка. Тя включва панорамна гледка към Гьореме, подземен град Деринкую, Долината Ихлара, манастир Селиме и Долината на гълъбите.

Долината Ихлара е последното място от нашето пътешествие в Турция. Започнахме от Кападокия и завършваме в Кападокия. Време е да се прибираме към България, колкото и да не ни се иска. Но се надявам, че някой ден отново ще се върнем в магичната Кападокия.

 

Спирка в Измит, на път за България – Турция, част 18

Юмурталък – малко на море

Добро утро. Събуждаме се в Газиантеп, но ни се иска да поемем в посока към морето. В едно магазинче през улицата поръчвам сутрешно турско кафе. Човека с ръкомахане ми обяснява да отида при кемпера, а той ще го донесе.

Бързо кафе и закуска и тръгваме в посока към морето.

Когато правих маршрута, по картата разглеждах плажове под Адана. В началото мислех да слезем до Искендерун, но градът е близо до Сирийската граница и затова сменям посоката – тръгваме към Османие.

Караме по някакви пътища и в един момент стигаме до бариера. Море няма, само петролна рафинерия. Хората от рафинерията са много отзивчиви и ни обясняват по кой път да поемем, за да открием плаж. Добре, правим обратен завой и ако сме във вярната посока, след около 20-30 км трябва да усещаме морския полъх.

Следим табелките за Юмурталък – малко градче. Уцелили сме посоката и вече се движим по крайбрежната улица на Юмурталък. Намираме място за кемпера, а Алекс няма търпение да слезе на плажа.

През улицата виждаме няколко заведения и директно се насочаваме към тях. Избираме едното и се настаняваме. Момчето знае някоя друга дума на английски и това ни помага в избора на храна – лахмаджун, риба, калмари, пилешко, за всеки по нещо. Топличко е времето и си мисля дали да не попитам за бира. Момчето отговаря утвърдително и изтичва до съседното магазинче, за да купи бира.

След обилната храна и биричката е време да стигнем до плажа, защото Алекс с нетърпение очаква този момент.

В морето се вижда Kız kalesi, крепост в Юмурталък.

Днес е 29-ти април и ние откриваме морският сезон. До сега най-ранното ни къпане в морето е било около 24-ти май. Водата всъщност не е толкова студена. Алекс стоя поне половин час в морето и изобщо не искаше да излиза от водата.

На плажа до мен са седнали две девойки и си говорят. Едното момиче ми се усмихва и започва разговор с мен – от къде сме, какво правим тук. Със сигурност искаше и други неща да ме пита, но каза, че почти не знае английски и комуникацията вървеше доста трудно.

Все още не сме решили какво да правим след плажа. Намираме се на около 1600 км от София и трябва да започнем да се приближаваме към дома, защото пътешествието ни е към своя край. Първоначалната идея бе да останем да спим в Юмурталък, някъде по крайбрежната алея. Докато се движим в градчето виждам магазин Мигрос и предлагам да спрем за пазар. Вземаме с Дуди по една голяма кутия прах за пране, да кажем, че и ние сме пазарували в Турция😁 мая за хляб, няколко вида локум и малко провизии за кемпера. Виждам едни големи бутилки, които решавам, че са сок от нар – безалкохолно. Даже се консултирам със Сашо и вземаме два броя за нас и един за Дуди. Всъщност сока го отворихме чак в България и тогава разбрахме, че сме взели някакъв дресинг за салата, който даже не съдържа нар.

Пазарът е отметнат, остава да решим дали оставаме в Юмурталък. Иска ни се да останем на морето, но в същото време е хубаво да тръгнем в посока България и поне малко да скъсим разстоянието. Гледам на картата пътя до Истанбул и давам предложение да се върнем отново в Кападокия. Не сме разгледали Долината Ихлара, а тя ни е почти по път, с малко отклонение. Пътят до там е основно магистрала, около 350 км. Сашо е съгласен с мен и потегляме.Минаваме през град Адана, но тук явно ще трябва да се върнем някой друг път, защото няма време да спрем, за да го разгледаме.

Следваме табелките за Долината Ихлара и в един момент стигаме до няколко паркинга, един до друг. Единият паркинг е с опънато въже, затова го подминаваме. На последния паркинг виждаме паркиран кемпер, поне няма да сме сами. Избираме подходящо място и се позиционираме така, че лесно да се измъкнем на следващия ден. Вече спокойно може да си отворим по една биричка със Сашето и да се отпуснем. Планът за следващият ден е да разгледаме долината и после тръгваме в посока Истанбул.

 

Долината Ихлара – Турция, част 17

 

Зеугма – музей на мозайките, Газиантеп

Таксито спира пред музея, купуваме билети и сме готови да се потопим в света на мозайките.

Зеугма е един от най-големите и един от най-впечатляващите музей на мозайките в света. Тук са пренесени мозайките от древния град Зеугма. Римският град Зеугма е основан преди около 2300 години и се намира на брега на язовир Биречик, близо до Газиантеп.

Сред всички експонати в музея има една много специална мозайка “Gypsy girl”. Тя се намира в отделна затъмнена зала.

„Наричат я Мона Лиза на мозайките, заради одухотвореното излъчване и живите очи, които не те изпускат от поглед. За разлика от останалите мозайки в Зеугма, „Gypsy girl“ не изобразява митично същество или божество, дори не се знае дали е мъж или жена. Според една теория тя е портрет на Александър Македонски, според друга – изобразява Гея – гръцката богиня на Земята.“

По време на международната операция за спасяването на град Зеугма, част от мозайката изчезва безследно и по-късно се появява в един университет в Охайо. След дълги преговори, липсващата част от мозайката е върната в Турция.

Този клип (от You Tube) съдържа разходка в музей Зеугма.

Разходката в музея приключи и трябва да помислим как ще се върнем в старата част на Газиантеп. В далечината един стълб с жълта табела привлича вниманието ни и тръгваме към него. Приближаваме табелата и колкото и да не разбираме турски бързо се ориентираме, че има бутон, за да извикаме такси. Докато се чудим дали сме се справили с бутона, таксито спира пред нас. Казвам на шофьора „Kalesi“ и той потегля.

Наближаваме Крепостта и където да ни остави таксито ще намерим пътя до кемпера. Минаваме покрай няколко заведения и се чудим дали да не седнем за вечеря. Залезът наближава и трябва да си намерим място, преди градът да е залят от хора.

Харесваме едно заведение с тераса и прекрасна гледка, но се оказва, че трябва да имаме резервация.

Обикаляме по улиците около крепостта и стигаме до кемпера. Със Сашо се чудим дали да не седнем в заведението, пред което сме паркирали. Решаваме, че май е много „лъскаво“ това заведение и ще потърсим друго, което да е по-ориенталско. Тръгваме по познатият път от сутринта и стигаме до Millet hani.

Цялото заведение празно, само персонала, една костенурка и няколко кокошки. Не, не се бъзикам за кокошките – разхождаха се на воля между масите.

Все пак решаваме да останем в това заведение, защото е близо до кемпера и вече не ни се обикаля.

Възползваме се, че има меню и избираме по картинките – адана кебап, джигер, антеп кебап с патладжан, а за Алекс тостер, защото няма леща. Питам все пак за бира, но както и очаквах отговора беше „йок бира“, затова директно минаваме на айран.

Малко по-късно на съседната маса сядат няколко човека и започват да поръчват на английски. Разговорът е доста забавен, защото сервитьора не знае английски, но поне някои неща разбира.
– бира?
– бира йок
– уиски ?
– йок

Всъщност в заведението имаше заети три маси и трите само с чужденци.

За десерт искаме да си поръчаме баклава, а аз да опитам катмер, но оставаме разочаровани, защото предлагат само някакви тортички.

В заведението се оказва, че има и жива турска музика, но музикантите започват да свирят, когато вече сме приключили с вечерята. Цял ден се разхождахме по улиците на Газиантеп и е време да се отдадем на почивка в кемпера, в компанията на студена биричка.

Докато се разхождахме преди вечерята, видях едно магазинче за баклава. С Дуди решихме да проверим дали все още работи. За наш късмет се оказа отворено и взехме няколко кутии с баклава – една част за подаръци, другата за дегустация.

Студена бира с баклава, класика 😁 Пред крепостта, където сме паркирали е пълно с хора, затова си пием бирата вътре в кемпера, все пак сме в Турция и трябва да уважаваме техните традиции.

Пред заведението до нас, което се оказа доста луксозно, непрекъснато спираха „скромни“ автомобили – порше, ферари и други подобни колички. Колите спират пред входа на заведението, слизат хората, а от персонала паркират колите. Точно като по филмите. И ние там с кемпера – част от атракцията.

Към полунощ потока от хора започна да намалява. Сашо реши да снима крепостта и тръгна по джапанки и къси гащи. Минава известно време, а той не се връща. Излизам от кемпера, оглеждам във всички посоки, но никъде не го виждам. Така няколко пъти и в един момент започвам да се притеснявам. Телефона му е в кемпера и нямам никаква връзка с него.

А той милият седнал да пие чай в края на улицата. Поканили го хората и той решил да си поговори с тях. Отнесе си конското, когато се върна, защото много се притесних. Не, че му е за първи път и не си го познавам. За следващото пътешествие ще взема уоки токи, за да съм рахат с неговите изненадващи разходки.

Все пак преди да седне да пие чай е направил няколко кадъра на крепостта.

 

Лека нощ от Газиантеп. Утре ще ходим на море.

Юмурталък – малко на море – Турция, част 16

 

На път за Газиантеп

Добро утро от Урфа. Спахме добре, въпреки оживеният паркинг. Време е за кафе и закуска. Въпреки този ранен час тръгваме да изидирваме отворено кафене и място, от което да купим закуски. Сашо е направил един бърз обход докато ни чака да се оправим за път и казва, че на съседната улица има магазинче за закуски, затова тръгваме в тази посока. Изборът е достатъчен, комуникацията с продавача отново е с посочване на вида закуска и показване на брой пръсти, което си е цяло забавление. Закуските са уредени, сега остава да намерим кафене. Минаваме през място на което се подготвя пазар, но е толкова рано, че сергиите не са готови. Малко по-надолу виждаме отворено кафене и усмивката изгрява на съненото ми лице.

След сутрешното кафе сме готови да тръгнем към следващата точка от нашето пътешествие. Наближаваме град Газиантеп. Пътят е с двойни телени огради, което е нормално, защото в този участък сме на около 20-25 км от сирийската граница. Част от трасето е със зиг-заг участъци, в края на които стоят момчета с автомати и бронирани автомобили. Снимки няма по разбираеми причини.

Влизаме в град Газиантеп и за момента движението е съвсем нормално. Докато се движим, пропускаме една отбивка и се налага да търсим път, за да се върнем обратно в града.

Движим се в сърцевината на Газиантеп и издирваме паркинг, който е близо до крепостта. Стигаме пред Lale Paşa Parking, но в него няма нито едно свободно място. Тук Сашо започва да ми мърмори, че сутрешното кафе ни е забавило и ако сме тръгнали по-рано, сме щели да намерим място на паркинга. Е, нали сме на пътешествие, за къде да бързаме. Продължаваме по уличката – пиша я умалително, защото не е много широка, а ние сме с кемпер все пак. Виждам паркирани автомобили и свободно място. Казвам на Сашо да спре там, а аз слизам да огледам има ли знаци и да проуча терена.

Към мен се приближава едно момче. Не говори английски, но аз веднага включвам преводача на телефона. Разбирам, че няма проблем да използваме паркинга и момчето ни показва да се преместим малко по-нагоре. Сашо мести кемпера, но момчето пак обяснява нещо, а ние не го разбираме. След малко ми пише на преводача „Може ли аз да паркирам колата?“. Качва се в кемпера и точно за 30 сек. паркирането е приключило. Не предполагахме, че иска да застанем на това място, защото това всъщност е изход от една уличка, но той каза, че няма проблем. Питам момчето дали се плаща паркинга и на кого да дам парите, а той ми отговаря да дам 20 лири (по-малко от 2лв. за 24 часа) на него. След малко момчето се връща с две бутилки 1,5 л. студена вода, да ни почерпи. На снимката съм запечатала момента с паркирането от момчето.

Доволни сме, намерили сме място за кемпера и вече може да тръгваме на  разходка в Газиантеп.

Новата част на Газиантеп е построена в нищото за 10 години, върху древни земи известни като Горна Месопотамия, а както знаем Месопотамия е люлката на съвременната цивилизация.

Старият Газиантеп има типичен ориенталски облик – малки улички и цветни магазинчета.

Старото име на града е Антеп. Градът е бил във владение на французите, като част от Сирия. Войската на Ататюрк разбива френската армия и градът е освободен с цената на много жертви. По тази причина Ататюрк издава указ, пред името на Антеп да се постави „Гази“, което означава герой или велик. И така днес градът носи името Газиантеп, което означава „Велик град“.

Алмачи базар (Almaci pazari), Газиантеп

Яваш яваш стигаме до базара. Огромен базар, с много магазинчета и всичко е толкова цветно и разнообразно.

Един кадър в движение, без позволение. Туристи сме все пак 😊

Това са баща и син, които с удоволствие позираха пред обектива.

Тахмис кафене, Газиантеп

Минаваме покрай Tahmis Kahvesi и аз споделям, че след като намерим храна за обяд, ще се върнем тук да пием кафе.

В издирване на място за храна попадаме на едно малко заведение с няколко маси и обедни ястия. Менюто обаче не ни допадна, няма леща (за Алекс) и продължаваме по уличките на Газиантеп. Стигаме до заведение за бързо хранене, в което приготвят нещо подобно на дюнер и решаваме това да бъде обядът ни. Не сме очаровани, но все пак успяваме да заситим глада.

Връщаме се отново в Тахмис, което е най-старото кафене и посреща посетители от 1635г. В него се предлага от известното мененгич кафе, което се приготвя от смлените семена на необлагороден антепфъстък и разбира се баклава, най-вкусната баклава, която съм опитвала.

Газиантеп е известен като Световна столица на баклавата и меката на шам фъстъка.

Благодарение на изградените язовири и река Ефрат, в района има много плантации с шам фъстък и маслини. Местните садят двете култури заедно, защото това помага на опрашването. Дървото антепфъстък дава първите си плодове на 8-та година, а на 50-та година е в разцвета на реколтата си. Добивът на мъжките дръвчета е до 120 кг годишно, а на женските до 100 кг, като  средният живот на едно дръвче е около 300 години.

Шамфъстък е в основата на най-вкусните местни кулинарни ястия и вероятно това е причината Газиантеп да е известен като „Кулинарна столица на Ориента“.

Алмачи базар е най-старият базар в Газиантеп. В него може да намерите всичко – подправки, сушени плодове и зеленчуци, чай, кафе, сувенири и много цветни магазинчета.

Спираме пред едно магазинче и веднага ни заговаря един човек. Разбира, че сме от България и започва разговор с нас, с малкото думи, които знае на български. В шеги и закачки пълним торбите с подправки, антеп фъстък и сушени плодове от неговото магазинче. И пазарлък на цената правим, който също е доста забавен. Благодарим на Давут, правим си снимки за спомен, разменяме фейсбук, за да му изпратя по-късно снимките и продължаваме.

Алекс вижда магазинче с лакомства и казва, че иска да купим бонбони. Аз се съгласявам и държа една торбичка, а тя започва да гребе с пълни шепи. Човекът от съседното магазинче се радва на Алекс, а аз се опитвам да й кажа, че може и по-малко бонбони да вземе  😁

Влизам в едно малко магазинче да купя сок за Алекс. И тихичко питам продавача „Бира?“. Той ми отговаря „Бира йок“, но излиза с мен на тротоара и ми показва в далечината нещо. Нищо не разбрах от казаното освен, че трябва да стигна до сградата „кармазъ“. Стигаме до червената сграда, но и двамата със Сашо не виждаме никакъв магазин. В един момент виждам надпис „TEKEL BUFE“ и се сещам, че на магазинчето в Гьореме, от което купихме бира имаше същият надпис. Приближавам се и виждам кенчета с бира и направо грейвам. През прозорчето човека ни прави знак да влезем в един тесен коридор.

Влизаме в коридорчето, навеждаме се да пропълзим под вратата и сме в рая на бирите. Височината на вратата е с ръста на Алекс. Вземаме доволно количество студена бира и продължаваме по уличките, в посока паркинга.

Връщаме се в кемпера, оставяме покупките, бирите в хладилника и трябва да решим как да продължи денят. След кратко съвещание Сашо се съгласява да отидем до музея на мозайките, но при условие, че хванем такси, защото не е съгласен да местим кемпера от паркинга.

Точно до нас се намира информационният център на Газиантеп. Влизам вътре и питам служителите какво е работното време на музея. Оставам разочарована, защото разбирам, че е до 16,30 часа, а в момента е 16,20. Излизаме пред входа и се чудим какво да правим. В този момент излиза жената, с която говорих в информационният център и ми казва, че се е объркала, музеят работи до 18 часа и има време да го посетим. Показва ни от къде да хванем такси. Отиваме на стоянката, казвам „Zeugma museum” и човека кимва утвърдително. Аз за всеки случай включвам навигацията, за да съм сигурна, че отиваме на правилното място.

Стигаме до едно кръстовище и Сашо казва, че сме минали сутринта от там. Да, точно тази отбивка пропуснахме сутринта и се наложи да търсим варианти, за да се върнем в правилната посока.

Таксито спира пред музея и сме готови да се потопим в света на мозайките.

Зеугма – музей на мозайките, Газиантеп – Турция, част 15

 

Шанлъурфа

Влизаме в град Шанлъурфа или Урфа, както е старото име. В маршрута на града съм отбелязала точка с паркинг. Намерила съм го в Google maps, а и някъде съм чела за него, вероятно в park4night. Стигаме до едно кръгово, защото там  е отбелязан Belsan otopark. На снимките изглеждаше голям, значи не би трябвало да имаме проблем с кемпера. Да, но там вече е паркинг за таксита. Излизаме от кръговото в първият изход. Сашето започва да полудява. Не стига, че съм го забила в този голям град и се чуди как да кара в трафика, ами съм избрала паркинг, който не съществува. Тръгваме по някаква улица и виждам табела Otopark в обратното платно за движение.

Успяваме да направим обратен завой и влизаме в паркинга. Даже и място за нас има, чудно! Този паркинг е до основните забележителности на Шанлъурфа и посред бял ден да намериш  място си е чиста печалба от лотарията. Слизам с телефона в ръка, отварям преводача и започвам да пиша.
– Може ли да останем на паркинга за 24 часа?
– Може.
– Кач пара ? и показвам калкулатор
– 50 лири, ми пише човека
Направо без пари, около 6 лв. паркинг за 24 часа. Като се сетя в Хърватска какви суми плащахме, че и за кемпера са по-дебели. Пак пиша „ Ще си тръгнем утре по същото време“, за да съм сигурна, че сме се разбрали. „Тамам“ казва човека и си стискаме ръцете.

Паркираме кемпера, мятаме раниците на гърба и тръгваме на разходка в Шанлъурфа.

Тръгваме без цел и посока, накъдето ни видят очите. На офлайн карта съм направила пешеходен маршрут с основни забележителности на града, да имаме поне някакъв ориентир.

Вървим по улицата и пред нас се открива гледка с руини.

Kızılkoyun Roma Mezarları
Скална гробница от римския период

Виждам пред скалната гробница, че има туристически информационен център и се насочвам към него. От такива места обикновено вземам карта със забележителностите на града. Посреща ни едно момче. Момчето е от Сирия, от една седмица работи там и се опитва да ни разкаже за гробницата.

Шанлъурфа е известен още като Едеса и Урфа в историята. Първоначално градът е наречен Едеса от Александър Велики. По време на Османската империя започват да наричат града Урфа. Арамейците и асирийците са първите жители на Урфа. След Турската война за независимост през 1984 г. градът е преименуван на Шанлъурфа (Славната Урфа).

Тези гробници са от 2-ри и 4-ти век от н.е. Тук са открити две статуи на войници от римския период и един варовиков саркофаг. По-късно са преместени в археологическият музей на Шанлъурфа.

Според археолозите, войнишките статуи отдясно и отляво на главната гробница вероятно са направени с цел защита на гробницата.

Продължаваме по улицата. От другата страна е Археологическият музей на Шанлъурфа. Този музей съм предвидила евентуално за следващата сутрин. Сега идеята е да се разхождаме по улиците, но нямаме конкретен план. Стигаме до едно кръстовище, поглеждаме кафявите табели и тръгваме по една малка уличка. Цялата улица е пълна с шивашки ателиета и ремонт на машини. Чисто съвпадение, защото Дуди е шивачка по професия.

Продължаваме разходката по улицата и започват да изникват един след друг салоните на берберите.

На шега питам Сашо дали иска да му направят една прическа. Той се заглежда през витрината вижда, че има доста хора вътре и отговаря, че вероятно много трябва да се чака.

Продължаваме и спираме пак пред един бербер. Вътре насядали няколко възрастни мъже и си говорят. Докато се усетя единият от тях излиза, застава до мен и ми посочва на картата, която държа в ръце, точката на която се намираме. Човека решил, че се лутаме и не знаем къде сме. То че не знаем, не знаем, но друга беше идеята на спирането. Вадя телефона, включвам преводача  и пиша „Може ли момчето да се подстриже тук?“. С ръкомахане и усмивка ни обясняват, ама разбира се, че може, заповядайте!  И всички мъже излизат от салона, за да има ние къде да седнем.

По едно време излизам пред салона да пуша. Берберът ме вижда и ми прави знак да пуша вътре. Аз му посочвам табелка на стената, на която е показано, че пушенето тук е забранено. А той с ръце ми обяснява, че вратата е отворена и всичко ще излезе навън. И така, Сашето е с нова прическа. Да му е честита! А цената за удоволствието да се слеем с местните беше около 3лв.

Тръгваме отново по уличките на Шанлъурфа.

Не си даваме много зор със снимките, нали идеята е да се разхождаме. Но когато е възможно Сашо прави по някой кадър, без да притесняваме местните. Тук сме в Анадола и по-голямата част от жените са с хиджаб (кърпа, която покрива, но оставя лицето на показ) или никаб (покрива цялото тяло, главата и лицето и има малък отвор, оставящ очите открити).

Стигаме до пазар и се движим между сергиите. Алекс залепва на всякакви играчки, едвам се спасявам да не купим поредната. Виждам магазин с детски дрехи и влизам вътре. Алекс нали е момиче, се захласва по дрехите и накрая имаме сделка с нея за три тениски. Следващият магазин е за детски обувки. Въпреки, че е капризна към облеклото, успява да хареса едни сандали, с които да спасим положението с жегата (тези от миналата година вече са малки). Началото на месец май е и е доста топличко, не си представям в разгара на лятото какви са темературите по тези географски ширини.

Минаваме покрай магазин за мъжки дрехи и аз решавам да разгледам дали има нещо интересно за Сашето.

В Турция сме все пак, ще правя пазарлък за покупките. Комуникацията е почти невъзможна както си личи от кадъра, който е запечатал Сашо. С ръкомахане и калкулатор, върху който с момчето пишехме цифри накрая стигнахме до сделка 😊

Минаваме покрай сергия за плодове и вземаме за Алекс любимите ягоди.

За миг се замислям, дали да не купя нещо и от тук, но после решавам, че като седнем в заведение, пак ще прекалим с поръчката и подминавам.

Спираме пред сергия за толумбички с Дуди. Още помня вкуса, бяха неустоимо вкусни.

Търся между хората Сашо и виждам, че говори с един мъж. Приближавам се към тях и с учудване разбирам, че говорят на английски. По тези географски ширини е цяло чудо да намериш някой, който говори друг език освен турски. Мехмет видял Сашо с фотоапарата и го заговорил. Всъщност Мехмет е професионален фотограф, както се оказва по-късно в разговора. Даде ни насоки какво да опитаме от местната храна и къде бихме могли да се храним. Разделяме се с усмивка с Мехмет и продължваме да се разхождаме по улиците на Шанлъурфа.

В един момент стигаме до Gümrük Hanı и аз се сещам за известното мененгич кафе (menengiç kahvesi). Казвам, че е време за почивка и трябва да влезем в това заведение, защото ще ги черпя с  едно специално кафе.

Намираме си свободна маса и сядаме. Комуникацията отново върви трудно, но аз вече свикнах да правя странни физиономии.

Докато аз се опитвам да поръчам ръкомахайки, Алекс се забавлява.

Все пак успявам да поръчам с пръсти три кафета мененгич, су (вода) и фанта. Мененгич кафе се прави от плодовете на дървото мененгич, което расте в тези райони на Турция. Отгоре е поръсено с шам фъстък.

На мен  това кафе ми хареса, даже и на Сашо, който по принцип не пие кафе.

След кратката почивка в Gümrük Hanı продължаваме с разходката в Gümrük Bazaar – един от най-автентичните базари в Турция.

Излизаме от базара и се насочваме към местната забележителност – Балъклъ гьол.

Балъклъ гьол (Balıklı göl), Шанлъурфа

Балъклъ гьол е свещенно рибно езеро. Легендата за това място, където се намира езерото Балъклъ е, че бил запален голям огън и пророк Авраам (Ибрахим) бил хвърлен в огъня. Когато бил хвърлен в огъня, огънят се превърнал в езеро, а дървата в риба. Дъщерята на Немрут, Зелиха плакала толкова много, че на ръба на езерото се образувало още едно малко езеро. Оттогава това езеро е благословено и рибата в него се счита за свещенна.

Името на езерото Balıklı göl е известно още като Halil-ür Rahman, което означава Приятел на Аллах.

Днес хората все още смятат това езеро и неговата риба за свещени.

Мястото е посещавано от много поклонници.

Докато се разхождаме, две девойки правят знак на Сашо, че искат да ги снима.

В един момент срещаме отново Мехмет. Той с удоволствие се включва в нашата разходка и ни разказа интересни неща.

Rızvaniye Camii – Şanlıurfa

На мястото, където е Балъклъ гьол има джамия. Тя е била изградена по поръчка на Rıdvan Ahmet Pasha, който по това време е бил управител на Ракка. Джамията  е построена през 1736г., на мястото на византийска църква и се намира в средата на градина, заобиколена от медресе от три страни.

Вратата на джамията е оригинална, на 300 год. и е украсена е с флорални и геометрични мотиви.

Мехмет имаше желание да ни разкаже още неща за това свещенно място, но Алекс не разбираше нищо от нашия разговор на английски и непрекъсното ме дърпаше за ръката да се разхождаме, защото й е скучно. За съжаление трябваше да се разделим с Мехмет. Надявам се следващият път, когато се завърнем в Шанлъурфа да се срещнем отново с него.

Алекс нетърпеливо поема по пътеката. Понякога и да искам да направя някой кадър, това се оказва мисия невъзможна, защото трябва да гледам на къде се е запътила.

Минаваме покрай едно заведение и нали сме туристи с фотоапарати, правим впечатление на тези момчета. Успяваме да проведем кратък разговор и да си направим няколко снимки с тях. Разменяме си фейсбук страниците, за да им изпратим снимките.

Съвсем близо сме до паркинга с кемпера, затова минаваме да оставим част от багажа, преди да се върнем около Балъклъ гьол за вечеря. В далечината се вижда замъкът на Шанлъурфа, но нямаме сили да стигнем до него.  

Минаваме през парка, който сутринта беше празен. Сега гледката няма нищо общо. Залезът наближава и от всички страни идват хора. В ръцете си носят легени, тави, газови котлони, одеала, чаши, кой каквото има. Постилат одеялото на поляната, подготвят чая и чакат да залезе слънцето. Рамазан е и всички с нетърпение очакват вечерната молитва. Снимки няма, за да не притесняваме хората.

Минаваме през кемпера да оставим багажа, вземаме необходимите дрехи за вечерна разходка и се връщаме отново към близкия парк до Балъклъ гьол. Търсим заведение за вечеря, преди да е настъпил залеза. Алекс харесва едно заведение с фонтан.  Нямаме друг избор, освен да се съгласим с нея.

Храната е вкусна, но не колкото на предишните места. Все пак сме в туристическата зона и явно това си оказва влияние. Бира няма, затова утоляваме жаждата с айран.

След вечерята тръгваме на разходка, за да видим Балъклъ гьол осеян от светлини. Стигаме до нещо като сергия, на която се предлагат тези костюми. Срещу заплащане можеш се накиприш с тях и да си направиш снимка.

Далечен кадър на местните, насядали в парка.

Яваш яваш приближаваме паркинга. След цял ден обикаляне по улиците на Шанлъурфа е време за почивка. Със Сашо си отваряме по една бира от запасите и се отпускаме блаженно. На паркинга е някаква лудница от коли, едни излизат, други паркират на тяхно място, клаксони нон-стоп. Важното е, че ние сме си намерили място и се надяваме, че няма да има среднощни преживявания. Правим план за следващият ден, докато пием бира и после по леглата.

 

Газиантеп – Турция, част 14

 

Гьобекли тепе – среднощни приключения с жандармерията

След обилната вечеря в крайпътното заведение се отправяме към Гьобекли тепе. Около 21 часа стигаме на паркинга пред Гьобекли тепе. Просторен, осветен паркинг, перфектен за спане. Идва 2 мин. по-късно охраната (всичко наоколо е в камери) и започва да ни обяснява нещо. Ние не разбираме нищо и вадя телефона, за да включа преводача. Става ясно, че е забранено да останем през нощта на паркинга. Човека ни обяснява, че 3 км по-надолу може да намерим място за спане.

В тъмното обаче пропускаме това място. Тръгваме по някакъв път и спираме в нищото, в страни от пътя. Нали в Турция няма проблем с дивото къмпингуване, решаваме да останем там. Вадим от запасите по една бира, после по още една и  по леглата.

Към 1.30 часа, както блажено спим се чува лек клаксон от кола няколко пъти. Докато осъзнаем какво става се включва полицейска сирена. Скачаме! Сашо облича една тениска и излиза бос, без обувки и по гащи. Аз през това време търся документи и нещо за обличане. Слизам и аз по блуза и бельо с телефон в ръка. Пред нас има кола от жандармерията и момчетата започват да ни обясняват нещо. Нета на това място е кът, все пак сме в нищото. Момчетата са много любезни. Едно от тях вдига възможно най-високо телефона си, в опит да хване мрежа. Макар и трудно, все пак успяваме да се разберем. Обясняват ни, че това място е опасно, като през цялото време повтарят „Danger“. Казват ни да се качим в кемпера, за да ни заведат на по-безопасно място. Аз ги моля да ни дадат 5 мин., и те казват, че няма проблем. Влизам в кемпера, казвам на Дуди да легне на задното легло с Алекс, вдигаме спалнята и сме готови.

Колата на жандармерията тръгва с включени сигнални лапми, а ние караме след тях. Движим се известно време и в следващия момент виждаме познат път. Стигаме отново до паркинга на Гьобекли тепе. Охраната вдига бариерата и влизаме вътре.

Момчетата от жандармерията слизат и започват разговор с охраната на Гьобекли тепе. Охраната явно им обясни, че вече сме били там, но не можем да останем. След малко пристига вероятно шефа на охраната, но и той е непреклонен. Ние стоим в кемпера и наблюдаваме разговора. Момчетата от жандармерията идват при нас и на телефона ни пишат, че ще ни заведат на друго място.

Тръгваме след тях и спираме на нещо като паркинг или по-точно огромно поле. Момчетата казват, че това място е много по-безопасно от другото, на което ни откриха. Показват ни да заключим всички врати, да затворим прозорците и ако имаме проблем да се обадим на 112. Да не се притесняваме, като кажем Гьобекли тепе ще знаят, че сме ние и ще дойдат веднага. Часът е около 2.30 и се надяваме, че среднощното ни приключение е приключило.

Момчетата бяха много любезни и загрижени. Мисля, че изобщо не разбраха, че в кемпера освен двама луди, които спят в нищото почти до сирийската граница има и дете.

На сутринта Сашо прави разходка наоколо – голо поле  и по средата един кемпер.

Гьобекли тепе – най-старият и най-голям религиозен обект в света

Гьобекли тепе е едно от местата от листчето „искаме да посетим“. Минаваме през касата за билети, вземаме един аудио гид и сме готови за разходката.

Изкачването до разкопките става с шатъл. Докато чакаме транспорта, Алекс се заиграва с една котка.

Вземаме по едно кафе, закуска и безалкохолно преди да тръгнем на обиколка. През това време минават група жени и мъже, които са нарамили на гърба си трева и Сашо се опитва да ги снима.

Гьобекли тепе е една от най-мистериозните структури, създавани от човека и най-древният мегалитен паметник в света. Намира се в Югоизточна Турция, близо до град Шанлъурфа и представлява серия от сглобени една за друга овални стени и колони или монолити, изрисувани предимно с животни.

Комплексът се състои от около 20 концентрични окръжности, но към момента са открити само 5 от тях. Комплексът е бил затрупан умишлено и вероятно това е причината да бъде съхранен до наши дни.

Смята се, че култовите мегалити са на поне 12 000 години, което ги прави с 4 хиляди години по-стари от пирамидите в Египет и със 7 хиляди години по-стари от Стоунхендж във Великобритания.

В центъра на всеки кръг има два големи Т-образни стълба, обърнати един срещу друг. Те са високи 7 метра и приличат на удължени човешки фигури – имат ръце, които завършват с дълги тънки пръсти. Според някои теории изобразяват божества, защото са без глави и лица, а това показва връзката им с божественото. Ритуалното им предназначение и символика тепърва ще се разкриват – тяхната мистерия е едно от най-големите предизвикателства пред световните учени.

Гьобекли тепе е известен на археолозите още от началото на 1960-те години, но не се знае какво е истинското му предназначение. Предполага се, че обектът под хълма е византийско гробище, но пък не са открити човешки кости. Едва след като през 1994 г. местен овчар разкопава една от колоните и открива релеф на странно животно, започват разкопки, организирани от Немския археологически институт, в сътрудничество с музея в Шанлъурфа. От разкопките става ясно, че находките са от каменния век. Досега са разкопани само 5% от целия комплекс.

По-голямата част от колоните са с релефи на животни – бозайници, влечуги, насекоми и птици, както и броненосец и глигани.

Гьобекли тепе представлява изключителна ценност за световните антропологични изследвания. През 2018 година е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО, а Министерството на културата и туризма на Турция обявява 2019-та година за Година на Гьобекли тепе и отваря вратите му за туристи.

Релефите на каменните колони, представляват животни, поради което се смята, че е светилище посветено на ловците събирачи. През 1998 година там са открити хиляди кости на диви животни със следи от остриета – газели, диви свине, елени, както и на редица видове птици – гъски, патици, лешояди. Това е причина археолозите да смятат, че хората, построили Гьобекли тепе са били ловци събирачи, тъй като през този период няма данни за земеделие или опитомяване на животни. В същото време сложната архитектура е изключително необичайна за хората от каменната ера.

В Гьобекли тепе е открита най-старата скулптура на човек в естествен ръст. Оригиналът се намира в Археологическия музей на Шанлъурфа.

Според Джорджио Цукалос, създател на известната поредица „Извънземни от древността“, древният храмов комплекс е най-яркото доказателство, че човешката цивилизация е създадена от извънземни и вероятно в Гьобекли тепе са оставили знаци към съзвездието, от което са дошли.

Писателят Андрю Колинс има своя теория, която предлага в книгата си „Гьобекли тепе: Произхода на боговете“. Той предполага, че изграждането на всички тези окръжности в Гьобекли тепе е свързано с проследяването на конкретно небесно тяло. Според направените изчисления, преди 11 500 години двете Т-образни колони в най-старият кръг са били насочени към звездата Денеб, която е най-ярката звезда от съзвездие Лебед. В останалите изградени кръгове, двете основни колони са били ориентирани приблизително по същият начин, с малки отклонения. Според Андрю Колинс кръговете в Гьобекли тепе са изградени за научни цели – да следят звездата Денеб, докато позицията й в небето бавно се е измествала.

Кораба Майка, както ние го нарекохме е част от Гьобекли тепе, където в момента се извършват разкопки. Навесът е направен, за да предпазва разкопките от унищожаване.  За съжаление няма повече  информация за новите разкопки, а достъпа до мястото е ограничен. Също така археолозите  не си дават много зор за новите разкрития – дали има причина за това, аз поне не мога да отговоря.

Гьобекли тепе е едно много интересно място. Построен е във време, когато това не би трябвало да е възможно, после е заровен, а днес учените все още не знаят какво е било предназначението му.

А сега тръгваме към град  Шанлъурфа – Турция, част 13

Немрут е все по-близо, но ни остават около 130 км до крайна точка. Ние се събуждаме в Гьолбашъ. Време за кафе, нещо за закуска и последни снимки на мястото, където пренощувахме.

Координати в Google maps  37.79246115854495, 37.649440465179985

Готови сме за най-трудната част от пътя към Немрут. Колко ще е трудна предстои да разберем.

Много ми се искаше в това пътешествие да включа Диарбекир и Мардин, но времето не е достатъчно. Поне имам повод да мисля за нови маршрути по тези географски ширини.

Следвайки пътя поемаме към Диарбекир, макар и да не стигаме до него.

Влизаме в Адъяман – голям град и със сигурност има какво да разгледаме, но се налага да минем транзит през него.

По табелите вече има и нашата посока Nemrut Dagi.

Все още сме по асфалтов път.

В един момент асфалта свършва и започва настилка от бетонни блокчета. А това е последната снимка, която правя по пътя, защото от тук започва забавната част на изкачването към Немрут.

Идеята е да стигнем до Kahta или близко населено място, да паркираме кемпера и от там да наемем такси до върха. Но това беше само идея, а реалността се оказа съвсем друга. Нямам представа какво разстояние сме изминали, но в един момент осъзнаваме, че GPS-а ни кара право към Немрут. Разстоянието, което е зад гърба ни по павирания път е достатъчно много, за да правим корекция на маршрута – ясно е, че сме се прецакали.

Пъплим нагоре по баира, виждаме знаците 30% наклон при изкачване и спускане и това никак не ни успокоява. В кемпера е пълна тишина – Сашо е толкова напрегнат, че не смеем да гъкнем, най-вече аз, защото не съм прегледала маршрута преди да тръгнем. Таблото на кемпера започва да свети като коледна елха, къде що има лампа се е включила, а двигателя е пред прегряване. Аз натискам спирачките от пасажерското място, а сърцето ми ще изхвръкне. И двамата сме минавали по какви ли не маршрути, включително и офроуд, но това трасе ни оставя без дъх.

Имам чувството, че кемпера всеки момент ще сдаде багажа, а ние сме на пуст път и около нас само планина. Дори не знаем още колко път ни остава. И в един прекрасен момент виждаме сграда пред нас.  Сашо паркира кемпера и оставя двигателя да работи, но все още е силно притеснен. Сградата е заведение в подножието на Немрут. Към нас се приближават двама мъже и разбират, че сме силно притеснени. Започват да ни успокояват, че всичко ще бъде наред, като си почине машината няма да имаме проблем. Допълват, че ако се налага може да останем за нощувка на паркинга. Това не е лоша идея разбира се, но ние след Немрут имаме още доста път в тази част на Турция да изминем.

Ситуацията все още е напрегната и дори не знам как да успокоя Сашо, че всичко ще бъде наред. Предлагам поне да отидем в заведението и да се подкрепим с кафе/чай и нещо за хапване. Сядаме на панорамната тераса и обсъждаме със Сашо какво да правим. До върха има около 1,5 км, които трябва да изминем пеш. Разстоянието като км не е голямо, но е доста стръмен участък и не сме сигурни дали Алекс ще се справи. Докато сме в размисли, при нас идва едно от момчетата в заведението и ни показва, че на паркинга има микробус с туристи, които отиват към върха. Казва, че е говорил със шофьора и той е съгласен да ни вземе, но трябва веднага да се качим.

Грабвам раницата да плащам сметката. Момчето се усмихва и казва „Go – Go“, после ще оправите сметката. Аз така кратко го описвам, но комуникацията си е доста забавна – включва думи на турски, английски и най-вече ръкомахане.

На бегом се изнасяме към паркинга. Микробусът е със запален двигател и ни чака. Няма време за смяна на обувки (нали връх ще катерим), подходящи дрехи или вземане на камера. Директно с наличния арсенал се качваме в микробуса и потегляме. Сашо е с фотоапарат, Алекс е добре облечена, Дуди винаги си ходи с антерийка, само аз съм с неподходящи летни обувки, но се надявам да се справя с трасето. Подавам пари на шофьора, за да платя транспорта до върха, но той категорично отказва да ги вземе.

Немрут !

Немрут отлежава в плановете за посещение от известно време. Сега предстои да се срещнем с тази интересна планина.

В началото изкачването е по изградена пътека с плочки.

В движение взехме от заведението храната, която бяхме поръчали и тук Алекс се подкрепя, за да има сили да стигне до върха. Поне е подходящо облечена, като изключим обувките, които не са за катерене на планина. Но това е положението, не случи на нормални родители детето.

По пътеката има изградени каменни пейки, на които можеш да седнеш за кратка почивка.

Това е последният участък преди върха.

Насочваме се към източната тераса.

По пътя се заговоряме с този човек. Цялата група от микробуса, с който се качихме са англичани. Летяли са до Измир и от там наемат ванове, с които да обикалят в Турция.

Изкачваме се бавно по пътеката, спираме за почивка и пак продължаваме.

Немрут е планина с височина 2134 метра. Основната забележителност на тази планина е откритата на върха гробница, датираща от I век пр.н.е. Царят на Комагена Антиох I Теос, който управлява между 69 и 36 г. пр.н.е., построил своята гробница, заобиколена от статуи, високи 9 метра.

На мястото е открит надпис, оставен от Антиох, в който е написано, че е построил мястото за вековете и идните поколения, като благодарност към боговете и своите предшественици.

Статуите са направени от 5 тонни каменни блокове. Главите на статуите са били отстранени от телата и разпръснати из местността – според една информация в резултат на честите земетресения, според друга – чрез насилствена намеса.

Източна тераса – Немрут 

На Източната тераса има пет огромни статуи, пирамидален огнен олтар и останки от няколко стени. Статуите са високи 9 метра, като главите им, които са разпръснати са около 2 метра. Те представляват: Антиох, четири на богове – Аполон, Тихе, Зевс и Херакъл и две на пазачите на светилището – лъв и орел.

 Крал Антиох  (King  Antiochus)

Тихе, богинята на плодородието на Комагена (Commagene Tyche)

Зевс (Zeus Oromasdes)

Аполон (Apollon Mithras)

Гробницата е била открита през 1881 година от немския инженер Карл Сестер. Планината Немрут е включена в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Това е най-високо разположеният музей на открито в света.

Западна тераса – Немрут

Статуите на западната тераса изобразяват същите божества, а също така има релефи, показващи крал Антиох, който се ръкува с Аполон-Митра-Хермес, със Зевс-Оромасдес и с Херакъл-Арес-Артанес.

Чела съм, че изгревите и залезите тук са невероятни. За съжаление не можем да се възхитим на подобни гледки – изгрева го пропуснахме, а за залеза не ни се иска да оставаме, защото има още няколко часа до него. И ако кемпера е в състояние да продължи да ни вози, е добре да се движим в светлата част на деня.

Наслаждаваме се на гледките от върха на Немрут, но е време да поемем по обратния път. Сашо оглежда пътеката от западната страна и казва, че може да пробваме да слезем от върха по нея, за разнообразие. В начало всичко е нормално.

Стигаме до един снежен участък, който преминаваме без много затруднения.

Но следващият участък със сняг се оказва проблем за мен и моите абсолютно неподходящи обувки.

Изправила му се е косата на Сашето, като знае, че този път, който изминахме с кемпера до Немрут, вероятно ще бъде същият  и в другата посока.

С летни мрежести обувки, на бос крак да газиш в снега не е много приятно. Но след като се наложи бързо да се качим в микробуса, нямам друг избор. Основният проблем е, че обувките нямат никакъв грайфер и аз се пързалям по снега. Налага се да ходя приклекнала и да се придържам с ръка, за да не полетя надолу, а от гледката пред очите ми е ясно, че полета ще бъде дълъг, защото няма къде да се спра.

Сашо вече е преминал участъка и уж ме подкрепя с обяснения къде да стъпвам, но всъщност се забавлява на мой гръб.

Изкачването и слизането на връх Немрут е успешно и ние (особено аз) сме на твърда земя. Тръгваме обратно към кемпера. Почти под върха виждаме паркиран друг кемпер и му се радваме, че е успял да стигне до тук. Но малко по-надолу виждаме автобус, който не е имал същия успех. Беше изоставен, вероятно след прегряване, а двигателя изобщо липсваше.

На поредния завой виждаме в далечината кемпера на паркинга.

Кемпера изглежда се е охладил и тайно се надяваме, че всичко ще бъде наред.

Влизам в заведението да платя сметката за поръчката, която направихме, преди да се метнем на микробуса към върха, купуваме сувенири  и отново сме на път. Леко или не толкова леко сме притеснени със Сашо, защото нямаме никаква идея какви изненади ни очакват по трасето.

След Немрут поемаме още по-надолу по анадолските пътища все по-близо до Сирия. Пред нас в далечината е мостът Nissibi Euphrates Bridge, който минава над езерото Ататюрк на река Ефрат. Снимки в по-близък план нямам, защото до моста имаше въоръжени момчета и дори и не си помислих да вадя фотоапарат.

Пътуваме из Анадола, а около нас огромни полета с камъни. На една част от тези полета всички камъни бяха събрани и наредени като ограда. Но това не са 10-15 камъка, а хиляди.

Поредната снимка с камъни. Да, има и камъни, но има и едно стадо овце  🙂

Влизаме в град Хилван (Hilvan). Възползваме се от наличието на магазини, за да купим лед, ако има разбира се. В първият магазин няма, но един мъж, който е дошъл да види кемпера и да ни каже „machine good“ ни хваща за ръка и ни води през улицата до друг магазин. Има лед – лед на метър! Докато се сетя да снимам, мъжът вече беше клекнал на стъпалата и разчупваше леда на две половини. От съседния магазин усещам аромата на топъл хляб и дърпам Сашо да влезем вътре. Направо се нареждам на опашката като виждам какви вкусотии има – топли питки, дребни сладки, соленки. Пълним торбата и обратно към кемпера. Оставям Дуди и Алекс да си ровят на воля в лакомствата и продължаваме в посока Шанлъурфа (Урфа).

Наближаваме крайпътно заведение и решаваме да спрем за вечеря. Заведението се казва „Ahmet ustanın yeri„. Докато се чудим какво да поръчаме идва собственика на заведението. Пиша на преводача на телефона, че искаме да вечеряме, а той ми отговаря: „Остави ме да ти избера менюто“. Отговарям утвърдително „тамам“ (добре) и след малко масата се отрупва със специалитети от Урфа.

Менюто беше превъзходно! Сега остава да се придвижим до крайната точка за деня. Остават ни около 40 км до Гьобекли тепе – планът е да спим на паркинга и сутринта да го разгледаме.

 

Гьобекли тепе – Турция, част 12

 

Кервансарай (Saruhan Kervansaray)

Кервансарай е бил от голямо значение за обществата в миналото. Сарухан кервансарай е построен от султан Иззетин Керкавус II през 1249г. по време на селджукския период. Той е бил една от най-важните спирки по търговския път между Истанбул и Багдад.

Портата на Кервансарай е достатъчно голяма, за да може през нея да минат освен хората и керваните, натоварени със стока.

В Кервансарай е имало и магазинчета, от където гостуващите да си закупят храна за пътуването или да предложат от своите стоки.

В Сарухан кервансарай се провеждат представления с дервиши два пъти дневно. Представленията не могат да се заснемат.

Кервансараите са изграждани по пътя на коприната извън населените места и са служили като място за преспиване и храна. За да определят  мястото за изграждане на Кервансарай са вземали предвид разстоянието, което може да измине една камила за един ден. Смятало се е, че камилата може да извърви около 40 км.

Сарухан е последният кервансарай, изграден от селджуките, който е възстановен през 1991г.

Селджукските кервансараи са три типа: летен с двор, зимен със закрити помещения и смесен, като комбинация от двете. Сарухан кервансарай е от смесен тип с летни и зимни помещения.

Затворените помещения (зимните) са покрити със сводове и всички имат прозорци под формата на вратички, които се отварят.

В горната част на този керванасарай има изградена малка джамия. До нея се достига по стълби покрай стената. Тази джамия е част от купола на главната порта.

По краищата на големия двор са изградени летните стаи.

Сарухан кервансарай е построен на площ от 2000 кв.м. и има специална архитектура с рязани камъни от светлокафяви, розови и жълти цветове.

Главната порта с джамия в купола.

Кервансарай е последната ни спирка от Кападокия. Готови сме за дългия път към планината Немрут. Караме, караме, караме в нищото и няма бензиностанция. А нашето гориво вече е на привършване. По едно време виждам табела, че на 2 км има бензиностанция. Успокоявам се, че сутринта сме оставили в багажника празна туба от вода и ако се наложи 2 км ще ги вървим пеш. Все пак стигаме до бензиностанцията и имаме късмет, че работи, защото и капка не е останала в резервоара на кемпера.

Път дълъг и празен. По едно време спираме да направим няколко кадъра. Сашо за по-добра видимост се качва на кемпера.

По този пуст път движение почти няма, но пък успяваме да се разминем с един кемпер. Хубаво е да знаеш, че има и други луди тръгнали по тези пътища.

Караме по пътя, а около нас снежен пейзаж. Започвам да се замислям ще стигнем ли Немрут. Вярно, точно преди да тръгнем за Турция купихме две чисто нови зимни гуми на кемпера. Но ни остават още около 300 км, дали ще успеем да се изкачим ?

Пътят Кайсери – Малатия е добър, но ние няма да стигаме до Малатия. За да стигнем до Немрут избираме път, който минава през Адъяман. По предварителна информация, знаем че в участъка от Малатия до Немрут има много завои. Серпентините се виждат и на картата. В къмпинга в Гьореме разпитвах домакина дали е запознат с пътя. Той беше категоричен „Malatya – Nemrut NO!“. Каза да минем през Кахраманмараш, но ние след дълго взиране в картата избираме средния маршрут. От един участък по нашия маршрут започва непрекъснато изкачване и спускане с по-голяма денивелация, но е поносимо.

Darende

И така продължаваме към Немрут. Стигаме до едно градче Darende. Решаваме да спрем за почивка и вечеря, защото после не се знае дали ще има къде да се нахраним. Провизии нямаме, нали сме дошли в Турция да опитаме вкусната храна. Намират се само солети и някакви др. за залъгване на глада по време на път.

Минаваме покрай едно заведение, пред което виждам доста хора, местни – то други туристи в този регион не е ясно дали има. Дори и полицаите са седнали там. След като местните са тук, това е нашето място. Паркираме без проблем, има достатъчно място за кемпера. Докато се оправяме да слезем, виждам сериозна група жени, около 20-30 на брой, целите облечени в никаб и влизат в заведението. Рамазан е, залезът наближава и е време за вечеря. Намираме свободна маса в заведението и идва момента с поръчката. Ingiliz yok! И меню йок! Момчето с ръкомахане ми показва да вляза вътре и от витрината да покажа какво искам. Криво ляво се разбираме и с нетърпение очакваме да видим какво сме поръчали, защото не е много ясно. Пристигат салати и люти чушлета – ох, тези люти чушлета са толкова вкусни.

След малко сервират купички с леща, която не сме поръчвали, но виждаме, че сервират на всички маси, явно е част от менюто, заедно със салатите. Лещата е УНИКАЛНА! Алекс иска още една порция, но момчето ми показва с ръце, че е свършила. Добре, че Сашо се храни бавно и отстъпи част от неговата порция на Алекс.

За десерт разбира се чай. Алекс държеше да сложи на всички от бучките захар и толкова й беше забавно, че прекали с количеството.

Приключваме с вкусната вечеря и чая в Даренде и е време отново да поемем на път. Надяваме се да отметнем поне още 100 км или докъдето ни стигнат силите. Някъде около 22 часа пристигаме на точката, която бях предвидила за спане.

Gölbaşı

Стигаме до Гьолбашъ. Планирала съм да спим до едно езеро. Поне от предварителните ми проучвания Gölbaşı Gölleri Tabiat Parkı изглежда добре. Стигаме до входа на езерото и се оказва, че не можем да влезем вътре. Срещаме на входа една групичка младежи, които успяват да ни обяснят, че вечер бариерата се пуска и не можеш да влезеш с кола. Нямаме друг избор, даваме заден ход и тръгваме по някаква улица.

Минаваме покрай жилищни блокове и стигаме до един парк. Сашо паркира кемпера на улицата и слиза на разузнаване. Минава известно време, а той не се появява. Слизам да проверя какво се случва. Виждам в далечината Сашо заобиколен от група хора. Започвам да се притеснявам дали всичко е наред. Опитвам се да му изпратя съобщение на вайбър, но телефона му е в кемпера. Минава още малко време и той най-накрая идва при нас. Разпалено ми обяснява, че това са младежите, които срещнахме на езерото и те ни канят да пием чай.

След кратко обсъждане се съгласявам и слизаме всички дружно от кемпера. Младежите ни обясняват, че не можем да отидем с кемпера от другата страна на езерото, защото това е полицейска зона и няма да ни позволят да останем там да пренощуваме.

Освен младежите в групичката е и един възрастен господин. Този господин има малко кафене в края на парка, точно където сме паркирали. Кафенето вече е затворено, но младежите молят възрастния господин да го отвори и да ни приготви чай. За съжаление не помня имената нито на възрастния господин, нито на младежите.

Всички са толкова щастливи и искат да си говорят с нас. Малко е трудна комуникацията, защото те знаят малко английски, но използваме преводача на телефона. Младежите са студенти, а възрастния господин стопанисва близкия парк. Питат ни от къде сме, през кои места сме минали и къде сме се запътили. Разбират, че сме тръгнали към Немрут и всички казват, че пътят е труден. Възрастния господин толкова се радва на Алекс и ме пита дали може да я гушне.

Така прекарваме около час и половина заедно в разговори и смях. Всички потвърждават, че няма проблем да останем да пренощуваме до парка. Всъщност парка се намира до местния стадион. Часът е около 1 след полунощ, но Алекс кипи от енергия и не е забравила, че съм обещала до отидем до пързалката в парка. Разделяме се с момчетата, благодарим за чая и приятната компания и е време за детската площадка. Никога не сме претендирали със Сашо, че сме нормални родители, важното е детето да е щастливо.

След всичката емоция се разделяме и с възрастния господин и се прибираме  в кемпера да поспим.

Немрут – Турция, част 11

 

 

Добро утро от Кападокия и гледките в небето над Camping Panorama.

Докато се наслаждаваме на балоните в небето, приготвяме закуска и кафе. Кемпера е готов за път, посоката ясна – Аванос. Ще съкратим програмата в Кападокия. Не успяхме да видим всичко, но ни чака още много път, а времето с което разполагаме за нашето пътешествие е малко.

Аванос

Пристигаме в Аванос. Отбелязала съм паркинг в предварителния план. Тръгваме по една улица, за да издирваме ателиета за керамични изделия. Вървим, вървим, но около нас само къщи, ни ателиета, ни туристи. Спираме пред тази къща, поне една снимка да направим и обратен завой към кемпера. Предварителните планове са за ориентир и не винаги се спазват в пътешествията. Или ще пропуснеш някоя отбивка или пък ще видиш нещо, което не знаеш, че е в района, но ти се струва интересно.

Решаваме, че няма да се лутаме повече в издирване на туристическото място с керамични изделия и се връщаме при кемпера. Стигаме до паркинга. До нас идва мъж на моторче, много усмихнат. Времето е доста топло, но той е облечен с дебело вълнено сако. Казва се Сюлейман, знае френски и някоя друга дума на английски. Някак успяваме да се разберем с наличния речников ресурс. То си е цяло забавление общуването. Сюлейман е музикант в заведение в Аванос и ни кани да го посетим. Обясняваме, че няма време, защото сме тръгнали към Немрут.

Ооооо Немрут възкликва Сюлейман, като се опитва с жестове да изрази, че е далеч. Ние много добре знаем това, както и факта, че пътят до там не е лек.

Сюлейман се опитва да ни обясни, че наблизо има зала, където можем да видим нещо интересно. Показва ни една брошура. В началото си мислим, че е някакво изложение, поне от обясненията. Толкова е мил Сюлейман и така ни се радва, че не можем да откажем и се съгласяваме да ни заведе. Уговорката е той да кара с моторчето пред нас и да ни показва пътя. А мястото е съвсем наблизо, на 1-2 км. Стигаме пред една сграда и там ни посрещат като ВИП гости, даже ни показват да спрем пред входа, а не на паркинга. Направо сме си поласкани. Сюлейман разменя няколко думи с един господин, правим си снимка за спомен с него и се разделяме.

Домакин на това място е Атила, който се заема със задачата да ни разкаже повече. Намираме се във фабрика за изработка на килими, а Атила е шеф на фабриката. Имаме възможност да изберем на какъв език да си говорим. Избираме руски, но на моменти включваме и английски и се забавлавяме с думите, които сме научили на турски.

Целият престой във фабриката е много интересен. Първата залата е мястото, където се тъкат килимите.

За направата на тези килими се използва вълна, памук и коприна. Характерно за тези килими е, че обвивните нишки са памучни, а тъкачните нишки са вълнени. 

В зависимост от материалите, които се използват за килима, времето за изработка е различно. Един кв.м килим от вълна/памук се тъче за един месец, а при коприненият 1 кв.м. се тъче за около 11 месеца.

Цветовете, които се използват за боядисването на преждите са от естествени материали – растителни, животински и минерали.  Има и прежди, които не се обработват – бяла, кафява, черна, зависи какъв цвят е било руното на овцата.

Има два вида възли, които се използват при изработката на килимите –  персийски и турски.

Турският възел е двоен и е характерен за Турция, Азербайджан и Кавказките страни. Персийският възел е единичен. Според наклона на възлите има килими, които като ги завъртиш си сменят цвета.

Копринените нишки се добиват от пашкули. Пашкулите се потапят в гореща вода и чрез разресване със специален уред се извлича нишката. От всеки пашкул нишката е от 700 метра до около 1000 метра.

В другата зала се намират изработените килими, от различни региони на Турция.

Атила взема един килим и ни показва разликата между истински и „менте“ килим – визуално са еднакви, но на ментето остава мъх, когато започнеш да търкаш с ръка.

Докато Атила ни разказва интересни неща за килимите, Алекс се забавлява – лежи, търкаля се и даже казва, че иска да имаме килим в нас.

Разговорът продължава, подкрепен с кафе и чай.

Спирката във фабриката за килими не беше предвидена, но беше интересна. Аз лично останах доволна от престоя във фабриката и всичко, което ни разказа Атила.

Време е да поемаме към следващата точка от нашето пътешествие.

Кервансарай (Saruhan Kervansaray) – Турция, част 10

Долината на гълъбите, Кападокия

След подземните градове Деринкую и Каймаклъ тръгваме към Гьореме. Умората се усеща в нас, но ни се иска да разгледаме и някоя от известните долини в Кападокия. Виждаме табела за Долината на гълъбите и се отклоняваме към нея.

Oт долината на гълъбите има прекрасна гледка към замъка Учисар. До един от магазините за сувенири има направено сърце, през което замъка се вижда като картичка. До сърцето има табела, че можеш да се снимаш пред него срещу заплащане. Гледката си заслужава и аз се насочвам към сърцето, с идеята за няколко кадъра. В същият момент идват две семейства и се започва една фотосесия. Чакам, чакам, но търпението ми се изчерпва и се отказвам. Не стига, че 15 мин. не им стигнаха за фотосесия, ами и пари не им взеха  😎

Долината на гълъбите е кръстена така, защото в скалите са издълбани къщи за гълъбите. Слънцето доста препича и решаваме да не обикаляме в самата долина. Сашо и Алекс все пак тръгват да изпробват прашната пътека.

Докато слизат по пътеката срещат една костенурка и се заиграват с нея.

Аз пък се наслаждавам на гледката от високо.

Като на всяко туристическо място и тук има магазинчета за сувенири. И ние като туристи не пропускаме да похарчим още някоя лира.

Все още има достатъчно време и поемаме към следващата долина. Отново минаваме покрай замъка Учисар.

Долината на любовта, Кападокия

Движим се с кемпера по някакъв прашен път. Сравнително равно е и продължаме да караме, докато пътят позволява.

В един момент спираме, за да се разходим наоколо и да се насладим на прекрасните гледки. Над долината има паркирани и други кемпери. Следващият път, когато идваме по тези места ще си останем в долината, за да посрещнем изгрева.

Сашо решава да ми вдигне адреналина, като паркира кемпера възможно най-накрая. От снимките едва ли си личи добре височината, но усещането, че всеки момент ще полетим не ми беше чуждо.

Причината долината на любовта да носи това име са тези скали във формата на фалос.

Докато ние със Сашо правим снимки, Алекс под емоцията на сутрешния полет с балон рисува картина как летим с балон.

Време за фотосесия, тениската е тематична за пейзажа 🙂

В далечината се вижда най-туристическата част от долината на любовта. Туристи сме и няма как да пропуснем тази част, отиваме в калабълъка.

Паркираме кемпера и виждаме камили и понита. Със Сашо решаваме, че ще зарадваме Алекс с една разходка с пони.

Долината на любовта е тематично място за сватбени фотосесии.

Насочваме се към понитата и веднага сме заобиколени от момчетата, които предлагат услугата.

Сашо докато се усети какво става  и вече е качен на една камила. Уж само да се качи и в следващият момент момчето тръгва да го разхожда с камилата. Естествено, че ни поискаха пари и за понито и за камилата. Аз си знам, че на такива места точно в това е уловката, но нямаше време да обясня на Сашо да стои далеч от камилата. И все пак беше забавно, даже много забавно. На фона на целият прекрасен ден, не си заслужаваше да си разваляме настроението и затова казах на Сашо, че ще платим каквото са поискали. Пък и той си се разходи с камилата 😁

И мен се опитаха да ме излъжат да се кача на камилата, но аз не се поддадох.

В едно от заведенията до това дърво, можеш да купиш такова бурканче, да си напишеш пожелание, което да сложиш в бурканчето и после да го закачиш на дървото.

Не пропускаме и следващата атракция. Всички си поръчваме сладолед и се забавляваме много, докато си го получим.

Нали сме в долината на любовта, редно е и ние да се снимаме като влюбените.

След цялата програма за деня, накрая стигаме и до къмпинга за заслужена почивка. Със студена биричка жегата е по-поносима.

Докато отморяваме от наситения с емоции ден, правим планове за следващия ден. Вариантите са два –  да останем още един в Кападокия, защото има още много за разглеждане или да продължим към следващото място от пътешествието. Предстоят ни още много километри за изминаване и решаваме да тръгнем на път, а ако остане време да се върнем в Кападокия. Толкова сме изморени, че дори проверяваме наличните провизии за вечеря, за да не слизаме до Гьореме.

И все пак събираме сили и тръгваме да търсим място за вечеря. Изборът е типичен турски ресторант.

Докато избираме менюто, аз все пак плахо питам сервитьора:
– Бира?
– Йок бира
– Тамам, Айран  🙂

На съседната маса носят ястие с капаче от хляб. Пропуснали сме го в менюто и веднага поправям тази грешка.

Масата отрупана с ястия и всички изключително вкусни.

Десерта с тиква – УНИКАЛЕН. Дондурма (сладолед) с шам фъстък също беше вкусен, но тиквата надмина моите очаквания.

След тази обилна вечеря е време за малко разходка по улиците на Гьореме и после познатият баир към къмпинга. Емоциите за деня бяха толкова много, че си отворихме по една биричка преди да се потопим в света на сънищата.

 

Аванос, Кападокия – Турция, част 9

Каймаклъ – най-широкият подземен град

Въпреки, че вече посетихме подземния град Деринкую, решаваме да разгледаме и Каймаклъ. И двата града имат сходни помещения, които са използвали за обитаване, но нивата са разположени по различен начин. Имаме възможност и тук да си наемем гид, но избираме да си го спестим. Вече е почти обяд и очаквано има доста туристи, което ще затрудни като цяло следването на гид и правенето на снимки, без да влиза цяла група в кадъра. Като бонус се присъединяваме към една македонска група и слушаме на аванта техния гид.

Подземният град Каймаклъ се състои от 5 нива (или поне толкова са открити до момента). В него има множество тунели, които водят до различни помещения. 

Подземният град Каймаклъ е различен от Деринкую по отношение както на неговия план, така и на създаването му. Проходите на Каймаклъ са ниски и тесни. Първоначалният строеж на Деринкую е около 7в. Според археолозите първото ниво на Каймаклъ може да е било построено от хетите около 1400 г.пр.н.е. Подземният град Каймаклъ е бил използван като сигурно убежище за бягащите от религиозни преследвания, като основно са се укривали християни  през византийската епоха, за защита на нашествието от араби.  Според археолозите, в подземния град са живели до 6000 души.

Градът е подреден около вентилационни шахти, които се спускат на 80 метра надолу и осигуряват кислород на всички нива. Разположението на помещенията е съобразено с мястото на вентилационните шахти.

На първият етаж е разположен обора за животни. Обособени са и места за храната на животните, която да е достатъчна за половин година. Както и в Деринкую, друга причина за поставяне на животните на най-горният етаж е по-лесното извеждане на животните от подземният град. Освен това по този начин миризмата от животните ще остане на повърхността и няма да се разнася по етажите надолу, където са жилищните помещения.

Септичните ями са били разположени на горните нива, с цел защита на подземния град. Идеята е била при нахлуване на враговете, те да попаднат на тоалетните, миризмата да ги отблъсне и това да ги спре да продължат към долните нива на града.

На вторият етаж има църква с две апсиди. Пред апсидите е разположен купел, а отстрани покрай стените са направени места за сядане.

На третият етаж се намират най – важните зони в подземния град – складовете, кухните и пресите за вино или масло. Има също и съдове за топене на мед, който се добивал от мини между Аксарай и Невшехир.

Маслото, което са използвали за осветление е било добивано от растение, което се намира на повърхността в района. Това растение (не запомнихме името) има свойства, при горенето си да отделя много по-малко дим, в сравнение с останалите използвани материали, а за жителите на подземния град е било важно да останат незабелязани от врага на повърхността.

Жилищата са били обособени според нивото на заможност. По-богатите семейства са имали възможност да бъдат в самостоятелни помещения на горните етажи.  Имали са дори обособени зони за кухня. По-бедните жители на града са използвали долните етажи за живеене. Те са използвали общи кухни. Готвенето в подземният град се е извършвало предимно през нощта и то не всеки ден, за да не се вижда дима.

Подземният град е като лабиринт – с всички тунели, пътеки и стълби е лесно да се изгубиш. За улеснение на туристите са поставени червени и сини стрелки – червените водят надолу към другите нива, сините – нагоре към изхода. В подземният град няма почти никакви знаци или указателни табели за помещенията. За целта има гидове, които разказват как е протичал живота там. Аз бях чела предварително за двата града, но информацията в интернет е оскъдна. Най-добрият вариант за разглеждане е рано сутринта, преди тълпите от туристи и по възможност с гид.

В целият подземен град Каймаклъ има огромни кръгли камъни. Те са били използвани за защита на жителите в случай на нападение. Няколко мъже е трябвало да прехвърлят камъка през вратата, като заключват всички вътре и ги пазят в безопасност.

Между двата подземни града Каймаклъ и Деринкую има прокопан тунел. Тунелът се е срутил, но по времето, когато са използвани подзмените градове е бил използван. Ако враговете са били на повърхността над единият град, жителите са използвали тунела, за да стигнат до другия град и да излязат на повърхността.

Излизаме от подземния град Каймаклъ и минаваме покрай магазинчетата пред входа. В едно от тях виждаме тениски с надпис Кападокия. Сашо харесва една и нали сме в Турция започва да се пазари за цената. Всичко разбира се е  за емоцията, но пък има ефект – от 180 лири първоначална цена, успява да си я купи за 150 лири.

Стигаме на паркинга, за да потеглим към следващата дестинация. Сашо вижда локва със зеленикава течност под кемпера. Проблем! Отваря капака и започва разследване. Радиатора за антифриза изпуска. Лошо! Ние сме едва в началото на пътешествието и ни предстоят още доста километри.

Човекът от паркинга като ни вижда с вдигнат капак веднага пристига. Комуникацията между двамата е интересна, но нищо, важното е, че се разбират. Човека обяснява да не се притесняваме. Тръгва на някъде, стига до един контейнер, влиза в него до половината тяло и вади една бутилка от вода. След малко се връща със същата бутилка, пълна с вода и я долива в радиатора. Толкова беше бърз в действията си, че Сашо дори не успя да му каже, че имаме резервен антифриз за доливане. И бутилки имаме в кемпера. Уникални хора са турците, винаги ще ти се притекат на помощ, или пък ще те поканят да пиеш чай.

Тръгваме, и се надяваме, че течът ще е поносимо малко и това няма да ни попречи да продължим пътешествието си. Връщаме се в посока Гьореме, ще мислим по пътя какво да посетим.

 

Долината на гълъбите, Долината на любовта – Турция, част 8

Деринкую – най-дълбокият подземен град

В Кападокия има между 150 и 200 подземни града, с различна големина, като най-дълбокия е подземният град Деринкую, а най-широкия е подземният град Каймаклъ.

Подземният град Деринкую се намира в самият град Деринкую, на около 40 км от Гьореме. След като станахме в ранни зори, да летим с балон и да посрещнем изгрева се върнахме в къмпинга и набързо спретнахме програма за деня. Първа спирка е Деринкую с надеждата, че като отидем рано, ще избегнем тълпите от туристи. Все още е рано, но успяваме да наемем гид (на английски), който да ни разкаже подробности за подземния град. Цената на гида е 200 TL.

Деринкую е открит случайно през 1969 г., когато жител на Кападокия, докато разширявал своят дом, разбива стена и открива мистериозна стая, изсечена в скалата до жилището му. Вдъхновен от находката, човекът продължил да копае, разкривайки едно след друго дълбани в скалата пространства.

Предполага се, че етажите на подземния град са около 20, но към момента са проучени 8 етажа, достигащи на дълбочина до 55 метра. От тези 8 етажа достъп за туристи има само до 4.

Проходите в подземния град са прокопани във вулканична скала.

Най-старите етажи на подземните градове обикновено са входните етажи, които са били използвани предимно като конюшни. Това се дължи на трудността, да се накарат животните да слязат на по-ниските етажи.

На дълбочина между 70 и 85 метра, или далеч под най-ниското ниво на града е имало 52 вентилационни шахти. На най-ниското ниво е изградена водопроводна система, чрез която да се задоволяват нуждите на всички жители по етажите. Не всеки етаж е бил снабден с кладенци за вода, за да се предпазят обитателите от отравяне по време на набези.

Тези подземни жилища, не са били предназначени за постоянно обитаване, а са функционирали като временни укрития във времената, когато градът на повърхността е бил под обсада. Те са проектирани така, че десетки хиляди души да живеят под земята в продължение на месеци, защитени от атакуващите армии. Учените са категорични, че Деринкую е било обитавано от поне 20 000 човека едновременно.

В Деринкую има изградени помещения за всичко, което е било необходимо за нормален живот, в продължение на месеци. Има кухни, трапезарии, резервоари за вода, хранилища, изби за вино и олио, както и училище. Има дори и места за богослужение, в това число параклис с размери 9х20 м, с приблизително триметров таван. Всяко ниво на града е внимателно проектирано за специфичните цели.

Първата галерия в близост до входа е била използвана за животните – коне, кози, крави и други, с цел миризмата от животните да не слиза надолу към жилищата. Другата причина е, животните да могат по-лесно да се придвижват до повърхността.

Кухните обикновено са били на горните етажи. Не всяко семейство е имало кухня – по-заможните семейства са имали собствена кухня, а другите са използвали общи помещения. Винарните са били на горните етажи, за да може по-лесно да се транспортира готовата продукция. Всички тези изградени помещения показват, че жителите на Деринкую са били готови да прекарат месеци под повърхността.

Интересно е да се отбележи, че между различните етажи е имало пътища за евакуация, както и такива, водещи извън града. Един от тези пътища е дълъг около 10 км и се смята, че води до подземният  град Каймаклъ. Към днешна дата този тунел е срутен, но тогава се е използвал за прениване от единия град в другия.

Деринкую разполага с огромни подвижни порти под формата на много тежки каменни дискове, дебели почти 60 см и с диаметър над 180 см. Тези порти се търкаляли настрана, за да могат хората да влязат, и отново с търкаляне се затваряли, чрез кръгъл отвор в центъра им. През отвора по всяка вероятност са изстрелвани стрели към врага., след като вратата е затворена. Жителите на града са използвали лостове, за да търкалят тези огромни, тежки врати през тунелите. Заедно с ниските тавани в тунелите, това е било основен защитен механизъм, за да се гарантира, че нашествениците не могат да щурмуват подземният град.

На първите два етажа са разположени конюшни, преса за вино, както и трапезария с изсечени в скалите маси. На третият и четвърти етаж се намират жилищни помещения, църкви, оръжейни и тунели. На по-ниските нива може да се види църква във формата на разпятие, зала за срещи с три носещи колони, както и тъмница. До залата за срещи има има кръговиден проход, за който се смята, че е служил като изповедалня.

От 3-ти и 4-ти етаж слизането става по вертикални стълби, които водят до кръстовидна църква на най-ниския етаж.

Едно от най-впечатляващите пространства в Деринкую е голямо помещение със сводести тавани, за което се смята, че е било религиозно училище.

В края на разходката благодарим на нашият гид и го молим да ни направи една снимка.След разглеждането на подземния град се насочваме към един площад. Денят е Великден, а ние сме в ислямска държава, където основните религиозни храмове са джамии. Но в далечината виждаме църква и тръгваме да я разгледаме.

Църквата Узумлу – Свети Теодор Трион (Üzümlü Kilisesi – Aziz Theodoros Trion Kilisesi)

Църквата Узумлу е кръстена така, заради гроздовете гравирани около вратата. Името на църквата е Агиос Теодорос и е изградена през 19-ти век от гръцката православна общност в региона. Над вратата има плоча с надпис на гръцки: „Тази много свята църква на Агиос Теодор Трион е построена по времето на император султан Абдулмецид хан, с насърчението на Света Икона (митрополита) Неофитос Ефенди с неговата висока воля и с даренията на християните, живеещи тук (Малакопи) и с усилията на главния архитект Кириако Пападопулос Ефенди от Халдиас. Тя била посветена на Агий Теодор и открита с благословия. Чрез своя (Агиос Теодор) Аллах да защити тази страна от всички опасности. Амин. Годината е 15 май 1858…“

Църквата отдавна не работи, но това не ни пречи да погледнем през ключалката.

След църквата отново минаваме през площада.

Сашо прави един бърз кадър в движение на местните.

Сядаме в едно едно заведение да се подкрепим с кафе, айран и гюзлеме.

Гюзлеме със спанак, със сирене и една порция с картофи.  Голяма вкусотия.

След обилната закуска отново на кемпера към следващата забележителност от програмата за деня.

 

Каймаклъ – най-широкият подземен град – Турция, част 7

Кападокия – полет с балон, една сбъдната мечта!

За срещата с Кападокия и полета с балон се подготвих няколко месеца по-рано. Започнах с дългото четене на ревюта в различни форуми (основно Магеланци  и Tripadvisor), за да намеря подходящата фирма за полета с балон. Особеното в нашият случай беше, че искахме да качим и Алекс с нас на балона.  И така се сблъсках с основните изисквания за деца. Част от фирмите имат ограничение по възраст – полетите са подходящи за деца над 6 години. Това ме устройваше, защото към момента на полета Алекс вече ще е навършила 6 години. Другите фирми имаха изискване за височина, т.е. деца под 130 см не могат да се качат на балона. Алекс нямаше нужните см и аз съсредоточих четенето на ревюта основно върху фирмите, които имаха възрастово ограничение. Според прочетеното в интернет някои фирми предлагат отстъпка при плащане в брой. След събраната информация се спрях на две фирми и се свързах с тях.

Turquaz balloons – предварителна резервация за полета, цената за балон с капацитет 16 човека е 180 евро/човек. За потвърждаване на резервацията е необходим само номер на кредитна карта, самото плащане се извършва в деня на полета.

Моят избор беше Royal balloon– резервацията за полета се заплаща предварително, цената за балон с капацитет 20 човека е 160 евро/човек, цената за деца от 6 до 11 год. е 120 евро. При предварителна резервация на полета се оказа, че има и бонус – плащаш цена за полет с 20 човека, но се качваш на балон за 16 човека.

В деня преди полета получих мейл, че ще ни вземат в 4,30 часа сутринта от къмпинга. Ставаме в 4 часа и в 4,30 чакаме пред входа на къмпинга. Бусовете, които минават събират хората от даден район и извозват всички до един ресторант. На входа на ресторанта има дъска, на която са отбелязани всички резервации. Резервацията е с име и брой хора, групирани по балони за излитане. Срещу нашата резервация пише „номер 2“. Отправяме се към масите с „номер 2“ за закуска – изборът беше доста богат. Аз лично се възползвах от кафето, защото в 5 часа сутринта не бих могла да мисля за храна. След закуската се качваме в бус „номер 2“ и потегляме към мястото за излитане. Подготовката на балона е започнала още преди приситигането ни.

Всеки ден полета може да бъде от различно място, зависи от метеорологичните условия и най-вече от вятъра. Ние излитаме от Розовата долина.

Небето започва да се запълва с летящи балони и гледката става все по-красива.

Дуди е  притеснена за полета, защото по принцип има страх при летене.

Ние със Сашето сме щастливи, много щастливи.

Ограничението за полет на деца е или над 6 год, или над 130 см. Причината е основателна. Алекс навърши 6 год., но няма 130 см. Липсата на достатъчна височина не й позволява да вижда над балона, а ние не можем през цялото време да я държим вдигната. Но тя си намира прозорче 🙂 Вижда прекрасно през отвора за стъпало, освен това не усеща студ.

Докато ние летим в небето над Кападокия, една група е тръгнала да посреща изгрева с АТВ.

Полетът с балон е един час. Приземяването е важен момент от целият полет. Бях чела ревюта, как някои от пикапите препускат след балоните, за да могат да ги приземят. В ревютата на Royal balloon пишеше, че шофьорът на пикапа паркира и просто чака пилотът да приземи балона. Всичко беше толкова плавно, че буквално кацаме върху пикапа.

Докато се приземяваме, всички клякат в коша на балона и застават с гръб прилепнал към коша, включително и аз. Само Сашо и пилота остават прави. В момента, в който кацаме в пикапа, пилота започва да се смее и ни пита защо сме клекнали, той не е давал такава команда. Това се налага само в случай, че има проблем с приземяването.

Полетът е успешен и е време за шампанско с ягоди.Аз не пропускам да си направя снимка за спомен с нашият пилот.

По време на полета пилота правеше клипчета. Който желае, след полета може да си закупи флашка с полета и снимки направени от екипа.

След това всички се качваме отново в буса, който ни кара до къмпинга.

Ако решите да посетите Кападокия, не пропускайте да полетите с балон. Цената наистина е висока, но изживяването си заслужава.

Деринкую – най-дълбокият подземен град – Турция, част 6

 

Гьореме, Кападокия

Часът е около 5,30 сутринта и чувам в просъница „Тите, ставай, балоните летят!“ Не съм се наспала, но нали за тази гледка как летят много балони в небето сме дошли.

Наслаждаваме се на гледката, после тичаме и от другата страна през полето, да не пропуснем някой балон.

Ох, прекрасно е! Не, не е достатъчно да се опише – Приказно е !

Ако имаше и по едно кафе в този ранен час да ме ободри, но термоса е празен. По пътя нали имахме авария с ключалката за капака на газта и сега капака е вързан със свинска опашка, затова кафе йок. А и няма време кой да се занимава с правене на кафе, защото ще изтървем балоните.

Тази снимка е две желания в едно – пътешествие с кемпер и балони в небето над Кападокия.

След като се нагледахме/наснимахме на балони се преместихме малко по-надолу и открихме кафе с гледка към скалите. Тъкмо отваряше и имах шанса да си поръчам кафе, турско кафе, любимото ми.

Питам в заведението дали имат wi-fi, за да използвам интернет, да се свържем с родата и да им кажем, че се чувстваме прекрасно. Човекът директно ми споделя нет от неговия телефон и го оставя на масата при нас. И ние се захващаме със задачата, да осведомим не само родата ами и всички други, че сме в Кападокия 🙂

За Алекс най-важното е, че има детска площадка. И за мен добре дошло, за да си изпия кафето на спокойствие.

Изпиваме по ДВЕ кафета, докато се наслаждаваме на гледките от заведението и решаваме да отметнем и поръчките за магнити, защото някои са интересни.Гладът започва да напомня за себе си и тръгваме към градчето Гьореме. Намираме място за паркиране в центъра. За кемпера ни трябва малко повечко място. Предимството да си намерим място е, че е около 9 сутринта и няма хора все още.

Толкова е рано, че почти нищо не работи. Тръгваме по една уличка и в далечината виждам надпис „Breakfast“. Сашо недоверчиво ме пита къде е надписа, защото той не го е видял.

Продължаваме още малко и стигаме пред заведението. Влизаме вътре, човекът ни посреща топло и потвърждава, че заведението работи. Дава ни меню (рядко се случва в Турция извън туристическите места) и вече сме щастливи, защото виждаме, че има какво да си поръчаме за закуска.

Ягодовият шейк беше разкошен.

Да, за мен поредното турско кафе.

Сашето директно си взема нещо по-засищащо, направо закуска и обяд в едно.

Разходка по уличките на Гьореме

Доволни от сутрешната закуска и кафе тръгваме на обиколка по тесните улички на Гьореме.

Една голяма част от хотелите са в скалите.

След разходката по уличките на Гьореме, решаваме да се отправим към някоя от забележителностите. Толкова много има за разглеждане в местността Кападокия, че и една седмица да останеш е възможно да не успееш да разгледаш всичко.

Кападокия – основни забележителности

• • Музей на открито Гьореме  – манастирски комплекс от пещерни църкви със стенописи
  • Музей на открито Зелве – празен пещерен град с църкви
  • Подземен град Каймаклъ – най-големият подземен град
  • Подземен град Деринкую – най-дълбокият подземен град
  • Долината Ихлара – най-дълбокото дефиле на Анадола
  • Долината на любовта – нарича се така, заради скалите, които са във формата на фалоси
  • Долината на гълъбите –  по пътеките има невероятни гледки, къщички за гълъби и приказни комини
  • Долината Пасабаг – приказни комини с форма на гъби, долина на монасите
  • Долината Деврент – нарича се долината на въображението, заради чудните форми на скалите във формата на животни
  • Замъкът Учисар – римски скален замък
  • Ортахисар – римски скален замък
  • Аванос – център на керамиката от времето на хетите
  • Хаджибектас – център на сектата бектаси на исляма
  • Гюлсехир – първите селища в Кападокия
  • Кервансарай – хотели от 13-ти век по пътя на коприната
  • Манастир Селиме – най-големият изсечен в скала манастир в Кападокия, разполага с масивна църква с размерите на катедрала
  • Сахинефенди (Собесос) – древният град Собесос в село Сахинефенди е археологически обект от римската епоха, който е в процес на разкопки
  • Манастир Кеслик 
  • Старогръцко село Мустафапаса (Синасос) – прекрасно село, пълно с красиви имения, построени през 18-ти и 19-ти век от богати османски търговци.

Всички тези забележителности могат да се посетят самостоятелно или да използвате туристическите турове, които се предлагат.

Червена обиколка, Кападокия
Включва Замъка Учисар, Музей на открито Гьореме, Долината на любовта, демонстрация на керамични изделия в Аванос, долината Пасабаг, долината Деврент, трите приказни комина

Зелена обиколка, Кападокия
Включва панорамна гледка към Гьореме, подземен град Деринкую, долината Ихлара, манастир Селиме, долината на гълъбите, фабрика за оникс

Синя обиколка, Кападокия
Включва подземен град Каймакли, долината Соганли, древният град Собесос в село Сахинефенди, манастир Кеслик, Старогръцко село Мустафапаса (Синасос)

Гьореме – музей на открито (Open Air museum)

Музеят на открито Гьореме е една от най-популярните атракции и исторически места в Кападокия с аудио обиколка, която ви води през древните картини, църкви и пещерни къщи от преди векове.

Музеят на открито Гьореме е много близо до центъра на Гьореме, който е най-популярният град в Кападокия. Възможно е да се стигне пеша до музея на открито Гьореме от центъра на града и ще отнеме около 15 минути. Наблизо се намира пешеходната пътека Мескендир.

Музеят на открито Гьореме е обект на световното наследство на ЮНЕСКО от 1984 г. и един от първите обекти на ЮНЕСКО в Турция.

Разходката из скалните манастири доста я съкратихме. Бяхме доста изморени, жегата вече се усещаше, а хората ставаха все повече.

По-рано сутринта в едно магазинче за сувенири ни обясниха, че в Гьореме няма къде да намерим карта за интернет. Въпреки многото посетители нямаше място, от което да си купим карта, колкото и странно да е. Човека ни каза да отидем до Невшехир в някой по-голям магазин, по възможност МОЛ, за да си купим карта за интернет. Успяваме да открием един доста голям МОЛ. Докато се движим с кемпера подминаваме паркинга за МОЛ-а, защото не сме сигурни, че това е входа. В съседната улица намираме друго място, подходящо за нас. Оставяме Алекс да спи, а Дуди да я пази.

Влизаме в МОЛ-а, минаваме обстойна проверка на входа и тръгваме да издирваме магазин на Turk Telekom. Откриваме магазина и вземаме карта.

Виждаме MIGROS – верига супермаркети и влизаме за сок и бира (ако има разбира се). Бира йок. Едно момче от магазина ме води до съседен магазин, в който има бира. Пълним една торба с бири и лед за хладилната чанта и обогатяваме речника с още една турска дума – „буз“ или лед.

Време е да се отдадем на заслужена почивка и се отправяме към къмпинга. Пътят ни отново минава покрай замъка Учисар.

Panorama camping не е нещо особено, но е долу-горе близо до центъра на Гьореме, около 700 метра. Избираме място и се отдаваме на почивка след дългото пътуване.

Вечерта слизаме пеш до градчето Гьореме, за да потърсим място за храна.

Докато търсим място за вечеря се заплесваме по магазините със сувенири и допълваме подаръците.

Избираме един от многото ресторанти. Искаме да опитаме от всичко, но знаем, че няма да успеем да го изядем, затова поръчваме само половината от предлаганото меню.

Доволни сме, защото заведението предлага бира. Сервитьорът ми предлага вино от региона на Кападокия, и казва, че ще остана много доволна, но аз избирам студена бира след дългия ден.

Храната в този ресторант е много вкусна и сме доволни от избора. След обилната вечеря тръгваме на разходка по улиците на Гьореме и яваш яваш по баира нагоре към къмпинга. Предстои ни вълнуващ ден, който ще започне в ранни зори и трябва да си подготвим раниците. Лека нощ от Гьореме.

Кападокия, полет с балон – Турция, част 5

Соленото езеро Туз (Tuz Gölü, Turkey)

Соленото езеро Туз е второто по големина езеро в Турция, след езерото Ван. Площта на езерото е 1500 кв.км. Езерото Туз е обявено за защитена територия през 2001 г., тъй като в региона има розово фламинго.

Пътят ни към Кападокия минава съвсем близо до Соленото езеро Туз и затова реших, това да бъде първата спирка от нашето пътешествие.

Честно казано не останах много очарована от Соленото езеро. Вероятно основната причина беше дългото и уморително пътуване, което все още не е приключило за деня. Другата причина беше, че уж бяхме точно за залезът, но кадрите не ни се получиха много добре. Виждала съм доста интересни и сполучливи снимки от това място. Нашите не са от тях, но ги споделям.

Водата в езерото варира от няколко сантиметра до половин метър в дълбочина през повечето време, но когато преливникът от езерото Бейшехир се излива по канали в Соленото езеро Туз, дълбочината се увеличава с 30-40 см. При повишаване нивото на водата се нарушава екологичното равновесие на езерото. Изпарението намалява и циркулацията на водата между атмосферата и земята става неравномерна.

Соленото езерото Туз се захранва от река Мелендиз, няколко малки потока и подземни извори със солена вода. Три солници в езерото произвеждат един милион тона сол годишно, или 64% от общите нужди на Турция. Наситената солена вода се оставя да се излее в солниците Калдирим, Каяджик и Явсан и когато солта се утаи, водата отново се източва. След това солта се изсипва във вагони, които пътуват по релсова мрежа до складовете на брега на езерото. Оттук солта се отвежда с камиони до няколко частни завода за преработка на сол, разположени главно в Серефликочисар. Тук солта се измива няколко пъти, суши се и се пакетира в чували за разпространение до заводи в цяла Турция.

В османско време блоковете сол, които се образували естествено около езерото, се разбивали там на място и се продавали на търговците директно на брега на езерото. Солта се товарела на камили. По-късно са построени складове, а след това е изградена теснолинейка до езерото. По този начин са успявали да събират солта от различни части на езерото.

Около езерото има построени няколко села, заселени от хора, от различни части на страната. Майстори изработват керамични съдове, за които твърдят, че никъде другаде в Турция или по останалия свят не се произвеждат. Известни са като буркани за сол и са направени от глина смесена със сол. Докато водата съхранявана в обикновен грънчарски буркан остава прясна и сладка за 5-6 месеца, когато се съхранява, в бурканите изработени със сол, може да се съхранява без никакво влошаване на качеството в продължение на 4-5 години.

Павиран път, за който се смята, че датира от римско време, пресича северният ръкав на езерото от изток на запад, свързвайки Серефликочисар с Кулу близо до Хаймана. Много от мраморните колони, издигнати от двете страни на потопения път, за да предотвратят отклоняването на керваните и засядането в им в калта все още стоят.На остров Буюкада в езерото има малка църква, датираща от късно римско време, и останките от караул, който предлагаше защита на пътниците по пътя и се смята, че датира от същият период. Местните хора казват, че червените стоящи камъни, разпръснати из района, отблелязват гробовете на загиналите през Първата световна война.

Алекс изобщо не се вълнуваше от солта по брега на езерото, колкото и да се опитвахме да ангажираме вниманието й. Тя си беше намерила детска площадка и това беше над всичко друго. Направихме си кратка разходка, малко снимки и продължихме по пътя.

Наближаваме Гьореме, но вече е късно и няма да има къде да вечеряме. Аз пък не съм се подготвила с провизии, защото нали отиваме в Турция и ще се храним с техните специалитети. Влизаме в Невшехир, виждам табела за заведение с дюнер и решавам да спрем там. Все ще се справим с менюто  и ще заситим глада. Класираме се за вечеря. Вече бяха започнали да почистват заведението, а част от менюто не беше налично. Все пак успяваме да си вземем нещо. Дюнерите бяха с бонус – салата и люти чушлета. Ох, много вкусни бяха тези люти чушлета. Толкова сме били гладни, че снимки йок 🙂

Минавайки през Невшехир се оглеждаме за магазин, от който може да си купим карта за интернет. Тцъ, няма такива магазини по трасето, или поне ние не сме ги видяли. Според мен сме пропуснали един огромен МОЛ, но каквото такова. Зорът беше да вземем карта и да осведомим родата, че сме добре. Но те са предупредени, че може и след няколко дни да се обадим, да не ни мислят. Може да сме изморени, но пък сме на пътешествие.

Влизаме в Учхисар (Uçhisar). Знам, че има замък. Оказва се, че минаваме точно до него. Спираме за нощна снимка, защото е много красиво осветен.

Отново на кемпера и след малко стигаме до точката за спане. На тази точка има заведение, но преценихме, че мястото не е много подходящо. Част от местата съм разглеждала в Google maps преди да тръгнем, така че понякога се случва на живо като стигнем да се окаже, че изборът ми не е от най-добрите. Продължаваме 100 метра по-надолу и виждаме друго място. Теренът е с наклон и кемперът няма да е равен, може малко да се търкаляме в леглата, но сме крайно изморени и приемаме, че това е нашето място за тази вечер.

След 24 часово пътуване с една почивка за спане от около 2-3 часа първата дестинация е достигната. Заспиваме с тази гледка щастливи, че вече се намираме в Кападокия.

 

Гьореме, Кападокия – Турция, част 4

Турция –  пътешествие с кемпер

Идеята за пътешествие в Турция отлежава от доста време. И все го отлагахме това пътуване. Най-често поради факта, че километрите са много, а времето, с което разполагаме е малко.

Преди 2 год. си извадихме паспорти, с идеята да отидем поне до Истанбул. Мислехме да пътуваме с влак (спален вагон) и да видим градините с лалета. Поради ковид тази идея се провали с гръм и трясък.

Миналата година сменихме старият кемпер с малко по-нов. И решихме, че трябва да го разходим някъде. На мен не ми трябва много време да отворя картата и да започна с плановете. Прегледах почивните дни за 2022 г. и споделих със Сашо, че така мечтаната Кападокия може все пак да се случи. Той ми даде зелена светлина да творя маршут и да видим какво ще се получи.

И така Кападокия беше на път да се сбъдне. Така и така ще бием толкова път, реших да се спуснем после по крайбрежните градове и да проверим как е положението с дивите заливчета за морско пътешествие. Сътворих някакъв маршрут, който грубо изглеждаше така:

София – магистрала през Истанбул -Гьореме – Коня – Олудениз – Памуккале – Измир – Чанаккале – София

После реших да не минаваме покрай Истанбул, а през Ескишехир и маршрута що-годе се запази.

София – Чанаккале – Ескишехир – Гьореме – Коня – Олудениз – Памуккале – Измир – София

Реших, че съм го измислила и остава да нахвърлям основни точки за разглеждане по пътя и сме готови за пътешествие в Турция.

Да, ама не! Говорим със Сашо и той пак ми споменава за подземните градове Каймаклъ и Деринкую и за Гьобекли тепе (гледал е за тях в поредицата „Извънземни от древността“). Започвам да се ограмотявам къде точно в Турция се намират тези места. С изненада откривам, че подземните градове са в Кападокия. До тук добре, значи маршрута си е перфектен.

Забождам на картата точка на Гьобекли тепе – той е в съвсем друга посока от нашето трасе, но пък в тази част на Турция са Диарбекир и Мардин. А по пътя от Гьореме (Кападокия) до Гьобекли тепе може да се мине и през Немрут. И първоначалниятт маршрут вече нямаше никакъв шанс да се случи, защото разполагаме с 10 дена. Получи се един „съкратен“ вариант.

София – Гьореме – Немрут – Диарбекир – Мардин – Гьобекли тепе – София

По път ще решаваме какво да включим. За съжаление Диарбекир и Мардин отпаданаха още на този етап като идея, защото като нахвърлях грубо км на ден, бях наясно, че няма как да ни стигне времето за тях, след като 4 дни запазвам за Кападокия.

Когато ми оставаше време, прочитах по някой друг пътепис или конкретна информация за местата, които искаме да видим и градовете, през които ще минем. Разделих маршрута по дни и набелязах точки за спане. Уредихме отпуската и времето за пътешествие все повече наближаваше. Трябваше да подготвим и кемпера за път.

Цяла зима нямахме възможност да тестваме банята в кемпера, а имахме притеснения, че нещо не е ок. За съжаление притесненията се оказаха верни и се наложи да ремонтираме банята. Една седмица преди да тръгнем на пътешествие Сашо свали коритото, издири от сайтове подходящо лепило (смола) и успя да поправи щетите. Справил се е чудесно, защото банята си я използвахме без проблем през цялото пътешествие. Но пък докато ползвахме банята в Турция установихме, че тече крана на мръсната вода. Ние си бяхме подготвени, че ще откриваме още нередности по време на пътешествието, важното беше да са поправими и да  се придвижваме без проблем.

Готови сме за път – банята е ремонтирана, кемпера с две нови предни гуми, сервизиран, багажът натоварен, екипажът ентусиазиран.

Обичайното ни време за дълги преходи е през нощта. Прибираме се от работа, душ, сваляне на чанта с документи и техника, пълнене на термоса с кафе, настройка на навигацията и газ към Чирпан, да вземем последния член на екипажа  – моята сестра Дуди. Тя пък идва от Габрово и за да не идва първо до София , а после до границата, си направихме среща в Чирпан.

Намираме Петрол Чирпан, движили сме се по разписание и двете коли пристигаме с разлика от 10 мин. Аз кроя планове как на бензиностанцията ще напълним кемпера с вода, но сметките ми излизат без кръчмар, защото се оказва, че вода няма. Нищо, все някъде в Турция ще намерим къде да напълним. Подреждам бързо багажа на Дуди, така че да не лети по време на път и потегляме към ГКПП Капитан Андреево.

Минаваме през някакви малки селца, а пътят е „уникален“. Даже диви зайци изкачаха на моменти. Най-накрая се включваме по магистралата и вече ни е малко по-спокойно.

Турция – България – граничен пункт ГКПП Капитан Андреево

Стигаме граничният пункт. Има по около 7-8 коли в двете колони. Общо взето опашките вървят сравнително бързо. Минаваме граничният пункт от българска страна без проблем. Следва турската част. Първите два пункта ги минаваме без запъване, но като казаха „дитри“ и стана забавно. И двамата със Сашо не разбрахме към кое гише да отиваме. Виждам, че единият от граничните ми ръкомаха и сочи едно хале вдясно. Казвам на Сашо „карай на там, явно ще сваляме багажа“. Това ми беше най-голямото притеснение за границата, как ще разтоваря целият кемпер. Ами то нашето си е цяла къща – дрехи, чанти, завивки, играчки, чаши, чинии… Лошо ми стана като си помислих колко време ще свалям и качвам багаж и какъв цирк ще бъде.

Стигаме до халето „дитри“. Едни хора (цивилни) стоят отстрани и ни показват да влезем. Добре, влизаме в халето. Казвам на Сашо „Спирай!“. Чакаме, чакаме, никой не идва. Палим кемпера и тръгваме бавно да излизаме от халето. Гледам никой не тича след нас, значи не сме сгафили. И бавно – бавно се отправяме към следващото гише. Подаваме документите, човека ги преглежда и започва да ни обяснява нещо на турски. Ние нищо не разбираме и явно започваме да го гледаме по възможно най-идиотският начин (няма да е за последен път това изражение в следващите дни). Чуваме отново „дитри“ излизаме на заден ход и тръгваме отново към халето, в което бяхме преди малко. И аз си мисля, няма да ни се размине свалянето на багажа.

Едва, когато се върнахме видяхме едни ОГРОМНИ букви „D3“. Ахаа, това било „дитри“. Решихме, че е трябвало да чакаме повече време, защото все пак ще проверяват багажа. Приближавайки въпросното хале виждам, че встрани има гишета и хора в тях. Ахаааа, пропуснали сме цяло гише през което да минем. Не е като да минаваме за първи път граница, защо така го изпуснахме това невзрачно гишенце не знам 🙂

Провериха ни документите на „дитри“ и пак сме в халето. Казвам на Сашо да спира. Чакаме – чакаме, и пак никой не идва в това хале. Слизам от кемпера и се връщам назад да питам какво да правим, че трети път ако минем през това хале ще станем за резил. Един от граничните ми показва с ръце да продължаваме.  Аз все пак искам да съм сигурна, че правилно съм разбрала и започвам и аз да ръкомахам напред. „Go, Go“ – каза накрая човека и аз не чаках втора покана 🙂

Отново към следващото гише. Там нали вече ни бяха проверили документите, та направо ни посочиха да си вървим по пътя. После минаваме дезинфекция и  „Добре дошли в Турция!“. Планът за вечерта е изпълнен – минахме границата, от тук нататък, до където ни стигнат силите и лягаме да спим.

ХеГеСе йок – Турция, част 2

 

Мокра гора, Сърбия

В Мокра гора има няколко неща, които може да направите. Да посетите Дрвенград, да се возите на теснолинейката Шарганска осмица, да се разходите в парка Беле воде и да похапнете вкусно. Всички тези неща сме ги правили в предишното ни пътешествие до Босна. Едната причина да останем в Мокра гора е да разделим пътя до България, а другата е, че много харесваме това място, както и храната.

И преди 5 години спахме на това място. Сега беше по-лесно, защото вече знаехме къде се намира. Сутрешен поздрав с брат’чеда.

Сутрешна разходка из парк „Беле воде“ и околностите

Дрвенград

В Мокра гора се намира „Шарганска осмица“ – теснолинейка, на която можете да се повозите. За нея съм разказвала в пътешествието до Босна, тогава я посетихме. И Дървенград посетихме тогава, но сега заради систъра отново се разходихме из него.

Много важно е да си намериш съмишленик. На Алекс и беше скучно да разглежда някакви къщички и си намери приятелка от Румъния. Езиковата бариера за пореден път беше преодоляна с чиста детска игра. Много се забвляваха а децата, и ние покрай тях.

Докато си играха повлякоха още едно детенце с тях, и съвсем настана веселба.

Тръгваме от Мокра гора и си пожелаваме пак да минем от тук в някое следващо пътешествие.

По пътя видяхме това място с дървени фигури и спряхме да го разгледаме. Караме си ние по пътя с идеята, че повече няма да спираме, защото трябва да се приберем в България и изведнъж виждаме надпис за домашна ракия. Спираме, където има възможност, все пак сме с кемпер, не с лека кола и със Сашето се връщаме пеш до къщата. Бизнесът върви яко, директно от тубата ни наливаха.

Сувенирите, които си взехме на това пътешествие.

КРАЙ!

 

Тръгваме от Благай и ни чака път през Босна, за да стигнем до Сърбия. За съжаление нашето пътешествие е към своят край и ни остават само гледките по пътя.

Някаква странна трева имаше в реката. Караме си по пътя покрай реката и изведнъж Сашо спира кемпера с репликата „Това бяха блатни кокичета!“ И тръгна да ги снима.

А ние си чакаме до кемпера. Добре, че и птици нямаше за снимане, защото направо щяхме да си нощуваме на това място.

Това са едни странни дървета, които стърчат по скалите.

Мостът на Дрина, Вишеград.

Спряхме и този път на него за кратка разходка.

Границата на Босна и Херцеговина и Сърбия. Тук доста си почакахме.

Довиждане Босна, до следващият път. Влизаме в Сърбия и ще нощуваме в Мокра гора – част 13

Благай, Босна и Херцеговина

Пет години по-късно отново сме в Благай и River Camp Aganovac.

За Благай съм разказвала в предишното ни пътешествие тук.

Тук се намира изворът на река Буна (Vrelo Bune). Реката е дълга само 9 км. До изворът е построен дервишки манастир.

Още за това място съм разказвала и в тази част.

Любимите смокини

Време за вечеря в любим ресторант.

Чакаме си вечерята и си гледаме кемперчето през реката.

Храната в Босна е толкова вкусна, че ми се иска да поръчам цялото меню.

По още една биричка пред кемпера преди лягане.

На сутринта отново в любимият ресторант за закуска и кафе.

Закуската – за всеки по нещо.

Да, да Сашето това закусва в Босна  😁

Снощи правихме дегустация на бири.

Следваща част Гледки от Босна и Херцеговина – част 12

Пристигаме в град Имотски на около 90 км от границата с Босна. Тук сме за да видим две „цветни“ езера, наречени Червено езеро (Crveno jezero)  и Синьо езеро  (Modro Jezero).

Червено езеро (Crveno jezero)

Това езеро е наречено червено, заради червените скали, с които е обградено. То е едно от най-дълбоките езера в Европа, около 240 метра е дълбочината.

Синьо езеро  (Modro Jezero)

Общата дълбочина на Синьото езеро от горния ръб е около 220 метра и може да се променя, според сезона. В началото на пролетта, когато се топи снега езерото е с повече вода, а лятото може напълно да пресъхне.

Точките долу на пътеката са хора.

Продължавайки по пътеката над синьото езеро се стига и до странният стадион на Имотски. Стадионът е включен в класацията за най-странните стадиони в света, защото се намира в скалите.

Под тази стена се намира Синьото езеро и ако някой ритне по-силно топката се налага да слезе до езерото да я вземе.

Имотски е известен със своите лозя, затова спряхме в едно магазинче да си вземем напитки.

Разделяме се с Хърватска и тръгваме към границата с Босна и Херцеговина.

Благай, Босна и Херцеговина – част 11

 

Тръгваме на път в посока Cisto Provo. Ще издирваме едни „дупки“. Докато разглеждах разни сайтове и си търсех интересни места, които да посетим видях една снимка. Определено привлече вниманието ми, но за съжаление не пишеше нищо повече за мястото под снимката. Няколко дни издирвах в нета къде се намира и подробности какво представлява. След дълго ровене все пак намерих поне координати и име „Velika i Mala Crljivica„. Идеално се вписваше в маршрута от Сплит до Имотски. Нямах достатъчно време за да прочета повече, така че щяхме да действаме на принципа да отидем да видим, а после ще четем.
Velika i Mala Crljivica се намира до Cisto Provo. На самият път е и няма как да го пропуснете. Ако идвате от Сплит, вдясно има един голям кръст, до него хърватското знаме и едни големи „камъни“. Има място, където да се паркира. Някъде прочетох, че предстои да направят обособен паркинг в близост. Подобна снимка бях видяла, когато започнах да издирвам информация за „дупките“.Всъщност това са седем кладенеца. Смята се, че те са били построени през Средновековието (14-ти – 15ти век) и до втората половина на 20ти век са били източници на питейна вода. На един от кладенците има гравирана година от 18-ти век. Аз лично гравираната дата не съм я видяла, но както споменах информация за мястото събирах след като вече го бяхме посетили. Нямам представа какъв е диаметърът на кладенеца, но ето една съпоставка. Седемте кладенеца са с различни размери. Каква е ролята на камъните поставени около кладенеца все още не знам или поне до момента не съм намерила информация. На някои от кладенците има стълби, по които се слиза до водата.  Алекс не се вълнува от „дупки“ , намерила си е цветя. Бонус към мястото се оказаха „камъните“.Когато спряхме, в далечината видях много „камъни“. Но нали бяхме тръгнали да издирваме „дупките“ и в началото не им обърнах внимание. След като отделихме достатъчно време на кладенците се насочихме към въпросните камъни. Когато се приближихме достатъчно всъщност разбрах, че това са стечки (Stećci). Стечките са средновековни надгробни плочи. Първите стечки са направени през втората половина на 12-ти век и достигат своя връх през 14-ти и 15-ти век. В началото на 16-ти век тяхното използване се прекратява.Най-много стечки са открити в Босна и Херцеговина (около 60 000), останалите 10 000 са открити в днешните територии на Хърватска (4 400), Черна гора (3 500) и Сърбия (2 100). За съжаление около 90 % от тях са в лошо състояние. Стечките са включени в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство през 2016г. В този списък има 28 некропола (около 4 000 стечки), като 20 некропола са в Босна и Херцеговина, 2 в Хърватска, 3 в Черна гора и 3 в Сърбия.В Хърватска двете места, където може да се видят най-добре запазените стечки са:
Velika and Mala Crljivica, Cista Velika
St. Barbara, Dubravka, KonavleНекрополът в Cista Velika се намира от двете страни на пътя между Trilj и Imotski. Всъщност това е бил стaрият античен път Тилури – Нарона. В околностите са открити останки от пет различни църкви.Освен с внушителните си размери (някои достигат до височина 2 метра) за стечките са характерни и изобразените символи – кръст, полумесец, танц, лов, спирали, звезди, животни и др.Учените са стигнали до извод, че стечките са били обща традиция сред босненските, католическите и православните последователи на църквата и не принадлежат към определена религиозна вяра. Според други стечките са свързани с образуването на босненското кралство и влиянието на богомилите. Всъщност ако се доверим на източници на български език мнението е, че стечките и богомилите вървят „ръка за ръка“. Според външни източници тази теория е неприемлива, защото не на всички територии, където богомилството е било разпространено има открити стечки. Друга причина за отричане на връзката стечки – богомили е символът на „кръст“. На стечките има изобразен кръст (снимката по-долу), а в същото време богомилите не са уважавали този символ.

Аз лично останах доволна от тази по-различна разходка. Търсенето на информация за мястото, което посетихме определено ме „подхлъзва“ да се върна отново в Босна, за да видя поне Радимля край Столац. Всъщност мислех да минем от там, но не стигна времето. 

Поемаме към следващата точка – ще издирваме едни езера. 
Споменах още в началото, че много вода ще има – освен че в маршрута имаше много такива точки, по трасето се появяваха още и още.

Алекс е готова да ни закара към следващата точка.

 

Следваща спирка Червено езеро, Синьо езеро, Имотски – част 10

След разходката до Шибеник и Трогир пристигнахме в Сплит. Намерихме паркинга, който предварително бях проучила и пак ударихме греда. В близост до пристанището има два паркинга и единият трябваше да бъде без ограничение на височината, т.е. не само за леки коли. Оказа се, че и двата имат ограничение. Все пак успяхме да си намерим място. Пред единият паркинг също има места за паркиране, но със сигурност не са подходящи за дълги кемпери. Имахме късмет, че бетонното ограждение на паркинга беше с една дупка. Сашо успя да паркира така, че тегличът на кемпера да бъде точно в бетонния процеп. Така се вместихме в ограничението на паркинга. Както се казва винаги трябва да има екшън, иначе ще бъде скучно. След като наместихме возилото се отдадохме на следобедна дрямка. Дъждът навън също помагаше за дрямката.
Бяхме поспали час-два и започнахме да се пробуждаме един по един. Дъждът навън беше спрял. Решихме да си направим разходка в близкият парк Sustipan.Улиците бяха доста мокри, а и ние бяхме много изморени и решихме, че разходката в града остава за следващият ден. Сашо намери наблизо заведение от което взехме вечеря и се отдадохме на релакс в кемпера.

На следващия ден отпочинали и след първата доза кафе/закуска вече бяхме готови да се потопим в атмосферата на Сплит. От паркинга по крайбрежната улицата до централната част разстоянието е не повече от 30 мин. пеша.Алекс видя пейки и веднага спретна една фотосесия. Тя не просто сяда на пейката, а започва да заема различни пози и в същият момент казва „снимай ме“. Държа да отбележа, че ние не сме я учили на това. Ама пък сме ‘убавци

Църквата Св.Фран От тук започва търговската улица с много заведения и сергии с храна, вино, сувенири. Този щанд не го пропуснах въпреки ранният час. Ядат семки! Лично им ги купих. (В къщи това е забранено!) 

Както се разхождаме Алекс заявява, че трябва да намерим тоалетна. Съвсем нормално, когато си с дете. Но бяхме далече от местата, които знаех. А тя иска тоалетна, но иска и сок. Влизам да поръчам в едно магазинче, в което правят фрешове и питам момчето къде може да намерим тоалетна. Той съвсем добре ми обясни, но аз излизам и виждам тази уличка. Стигам до края, виждам една врата, но не съм убедена че съм разбрала правилно къде трябва да отида. Все пак реших да вляза вътре и се оказва хотел с рецепция. Питам дали има тоалетна, която бих могла да използвам, а момичето съвсем усмихнато ми показа къде да отида. Беше ми неудобно да снимам хотелчето вътре, но беше много симпатично с антични мебели. На излизане минавам през рецепцията и питам момичето какво дължа за тоалетната, а тя усмихнато ми отговори „нищо“. Освен това от рецепцията се сдобих и с карта на града със забележителностите.

Не пропускаме да отбележим, че и в Хърватска прането се слага като в повечето държави.

Grgur Ninski Statue
Има поверие, че ако докоснеш статуята, това ти носи късмет и ние не пропусхаме този момент.

След продължителната разходка беше време за игри на детската площадка.

Гладът вече напомняше за себе си и търсехме място да похапнем.

Докато се хранехме, под прозорците един мъж пееше 🙂

Froggyland

Froggyland е един доста интересен музей. Има направени различни стаи и жабите са поставени в интересни ситуации. Снимането вътре е забранено, но пък времето, което ще прекарате в този музей гарантира усмика на лицето.Снимката е от интернет

Хърватски национален театър в Сплит

Алекс е готова за следващата точка от маршрута, даже може да е включила и други интресени неща. 

По крайбрежната алея има поставени табели с имената на различни спортисти, участвали във всякакви състезания.

След дългата разходка в това чудесно градче Сплит дойде време да тръгнем към следващата точка от нашето пътешествие. Преди това малко време за игра на Алекс на детската площадка. 

 

Продължаваме в посока Cisto Provo.

Трогир – прекрасно малко градче на хърватското крайбрежие. Отделихме му незаслужено малко време – около 1 час. Умората толкова беше надделяла, че нямахме сили за повече. А цената, която трябваше да платим за паркинг (по спомен около 30 лв./час за кемпер) съвсем ни отказа да се разхождаме много. Тръгнахме да се разходим без да се напъваме за забележителности.

Където и да се разхождаме не пропускаме прането.

Fortress Kamerlengo

Друго може да не ни направи впечатление, но яхтите бяха много добри. Не пропуснахме дс си направим фотосесия.

Голяма фотосесия си спретнахме на тези стълби 🙂

 

След кратката разходка в Трогир поехме към следващият град Сплит, където трябваше да намерим място за нощувка.

Добро утро от град Шибеник (Šibenik)

Предната вечер след перипетиите в Задар приситигнахме тук. По предарителни проучвания паркирахме до градския плувен басейн. Най-вероятно в активен сезон паркинга е пълен, но сега нямахме проблеми да си намерим място. Под градския басейн се намира централния плаж на града.
След сутрешната доза кафе тръгнахме на разходка към градчето. Първата гледка, която се откри пред нас от крайбрежната улица. Алекс не пропуска пейките. Криволичещи стълби водещи към каменните сгради. Когато се притесняваш, че детето може да се изкъпе в морето, докато опитваш да правиш снимки го караш да се хване за крака ти.

Шибеник е малко градче, в което има цели 24 църкви и 4 крепости. Бавно и лежерно стигнахме до Катедралата „Св.Яков“  (The Cathedral of St. James). Катедралата е строена около 100 години и съчетава различни стилове. На входа върху фасадата има направени повече от 70 фигури. За Катедралата има вход 20 куни. Откровено казано, не останах много впечатлена от катедралите в Хърватска или поне не ми се сториха толкова внушителни спрямо това, което бях прочела, когато се подготвях за това пътешествие. Вероятно причината е в това, че вече съм разглеждала наистина огромни катедрали в Дания и Швеция. Алекс вече знае, че на такива места се пази тишина. Излизаме от катедралата и попадаме на тези младежи, които направиха много добро изпълнение. 

Вече споменах, че в Шибеник има 24 църкви. До Катедралата Св.Яков се намира църквата „Св.Барбара“.

След като разгледахме катедралата поехме по тесните каменни улички на разходка. Входът за аквариума в Шибеник. За съжаление не успяхме да го посетим, защото отваряше на следващия ден.

Алекс реши да си подремне малко.

Отделихме половин ден на Шибеник, за повече нямаше време. Не успяхме да посетим крепостите (в една от тях е сниман „Игри на тронове“). В близост се намира и национален парк „Крка“, но след Плитвички езера решихме, че ще ни дойде много и този парк. Поехме в посока Трогир на 50 км от Шибеник.

Следваща спирка Трогир.

Задар, Хърватска – едно прекрасно градче

След Плитвички езера потеглихме в посока Задар. Предстояха ни около 150 км. Не включих други места по маршрута за разглеждане, защото бях сигурна, че ще бъдем изморени. Някъде около 20.00 часа пристигнахме в Задар. Паркингът беше почти пълен, но все пак си намерихме място. След изморителния ден имахме нужда от напитка за разпускане. Сашо тръгна на обиколка в района да издирва отворен магазин в неделя. Той не се предава лесно и въпреки липсата на магазини, беше намерил биричка в една бензиностанция. Вечерта се отдадохме на релакс в кемпера и обсъждане на емоциите от деня.
Сутринта започна съвсем лежерно. Докато ние с Дуди направим кафе, закуска и подготвим раниците за деня, Сашо и Алекс бяха на разходка.

След разходката по морския бряг намерили една площадка и Алекс е била във вихъра на щастието. Само да вметна, че батутът е напълно безплатен.

След закуската и кафето бяхме готови да се потопим в атмосферата на Задар. Нямах никакви планове за деня. Бях нахвърляла известните забележителности, но бях наясно, че с Алекс трудно ще следваме програма, затова се оставихме „по течението“ и накъдето ни отвее морският бриз. Тръгнахме да издирваме рибния пазар. За него трябваше да се класираме до обяд, за да успеем да видим все пак нещо.

Минахме покрай пристанище Фоша (Foša).

До пристанище Фоша се намира Land Gate – главният вход на града. „Земната порта“ е построена през 1543г. от венецианският архитект Michele Sanmicheli. Портата има форма на триумфална арка с три входа.

Бавно бавно по уличката и стигнахме в Парк Владимир Назор (Perivoj Vladimira Nazora). На това място е построена Крепост Форте (The Forte Fortress), а този кладенец е използван за снабдяване на венецианските кораби с вода.

Парк Владимир Назор – с малки криволичещи алеи.

Kapetanova kula – Капитанската кула е единствената запазена кула. Намира се на площада „Пет кладенеца“ и има петоъгълна форма. Построена е от венецианците за укрепване на града от турските нападения. Днес кулата се използва за изложби.

Trg Pet bunara – Площад Пет кладенеца

През Средновековието тези пет кладенеца са използвани за снабдяване на града с вода.

Над площада се намира най-старият парк на Задар „Park Queen Jelena Madije“.

Продължихме по малките улички на Задар.

Минахме през музеят на илюзията, за да проверим какво е работното време и продължихме с разходката по улиците на Задар.

Разхождахме се по стената, а аз издирвах „Морската порта“ и обяснявах на Дуди, че рибният пазар трябва да е близо. Тогава тези мили хора спряха, за да ми обяснят по кои стълби да слезем до рибния пазар. Мъжът се оказа българин и беше дочул нашият разговор.

Стигнахме до градският пазар – на външните сергии се предлагат плодове, зеленчуци, пресни билки, зехтин, сирене и др. Отстрани в закрити помещения, в градските стени има пазар за месо, а от другата страна се намира рибният пазар.

Диви аспержи

И ето ни най-накрая на рибния пазар. Малко закъсняхме (около 10 часа) за да видим атрактивните екземпляри, но все пак се разходихме. Пазарът работи от 6 до 13 часа. Местните твърдят, че това е най-добрият рибен пазар на далматинското крайбрежие.

След градския пазар тръгнахме отново по малките улички на Задар – не съвсем без цел и посока. Искахме да стигнем до най-голямата атракция на града.

Паркинг за колелета. Този е по-скромен, в сравнение с това, което сме виждали в Дания и Швеция.

Две сестри по улиците на Задар.

Katedrala sv. Stošije (Cathedral of St. Anastasia)

Видяхме едно магазинче за сувенири и не пропуснахме възможността да похарчим някоя куна. Вътре беше влязла една жена да проси. Продавачката ми се извини, че ни е  притеснила и ми направи знак да си пазим багажа.

„Морската порта“, която издирвах сутринта и не можах да открия, сега я виждам на тази снимка (на заден фон). Явно сме минали до нея. Затова са снимките, да откриваш неща, които си пропуснал, докато си се разхождал.

Тук Сашо каза, да не се оплаквам, че ни е малка терасата (6 метра).

И в Хърватска хората простират.

Бавно, бавно по малките улички стигнахме до голямата атракция на Задар. Времето изглеждаше обещаващо.

Поздрав към Слънцето (Pozdrav Suncu)

Инсталацията е направена от триста многопластови стъклени плочи във формата на кръг с диаметър 22 метра. Под стъклените плочи има соларни панели. Според Алфред Хичкок, в Задар е най-красивият залез на света. Вечер, докато наблюдаваш залеза, инсталацията „Поздрав към Слънцето“ допълва този невероятен момент със светлинно шоу.

През деня плочите са толкова топли, че с удоволствие си стоиш на тях.

Този младеж свиреше на някакви странни инструменти, но звуците, които се чуваха бяха много релаксиращи.

Алекс беше толкова щастлива, че може да си лежи и да се търкаля.

Тук вече беше взела пример от младежа с инструментите и освен обувките си беше събула и чорапите. Няма такова щастие.

И други си подремваха на припек.Папарака в действие – как мислите се получават горните снимки.А тук младежа извади друг музикален инструмент. Издаваше доста странни звуци, които не мога да определя, но беше готино. Като цяло мястото е много зареждащо, а музиката допълваше тази прекрасна гледка.

Непосредствено до „Поздрав към Слънцето“ се намира другата голяма атракция на Задар.

Морският орган – Задар

Клипа е с лошо качество, но се чуват звуците на органа.

Морският орган е уникален. Това са няколко стъпала, които стигат до нивото на морето. Под стъпалата са вградени 35 тръби с различна дължина и диаметър. В страни от „Поздрав към Слънцето“ има подобни инсталации, които са с по-малък размер и представляват другите планети от слънчевата система.След невероятните мелодии на Морският орган тръгнахме по крайбрежната алея. Споменах, че нямахме конкретен план, така че отново поехме по малките улички.

Църквата „Свети Донат“

The Forum – „Форум“ е името на всички основни площади в градовете на древната Римска империя.

След това се качихме на кулата Bell Tower с камбанарията. Изкачването в началото става по едни мнооого тесни стълбички, точно за един човек.А после следват поредица от вити стълби.

От кулата може да се види на 360° целият Задар.

На върха на кулата има осмоъгълна пирамида с медна статуя на ангел, който се върти според посоката на вятъра.

Kalelarga – най-известната улица в Задар.

Следва време за Алекс на детската площадка.

Малките улички на Задар – можеш да се разхождаш с часове.

След разходката по уличките минахме през Музеят на античното стъкло. Вероятно ако имахме гид, който да ни разкаже малко повече щеше да ни бъде по-интересно. Принципно има и демонстрация за раздуване на стъкло, но не я уцелихме.

До Музеят на античното стъкло се намира Музеят на илюзията, в който се забавлявахме доста.

А в този тунел беше най-големият купон. Когато влезеш в него, се включват различни светлини, а усещането е, че всичко се върти. Алекс не искаше да излезе от него, а ние се чудехме как да я изкараме от там.След музеят на илюзията се отправихме към кемпера, защото Алекс трябваше да поспи. То и ние имахме нужда от почивка. Преди да стигнем до времето за сън не пропуснахме и поредната детска площадка.По-късно вечерта се върнахме отново на крайбрежната алея.

Залезът над Задар. Ние не успяхме да му се порадваме много.

Тези дръвчета се правят от тел.

Как се получава тази снимка.Ето така.Разхождахме се по малките симпатични улички на нощен Задар. През деня бяхме видяли една малка уютна пицария от която се носеше невероятен аромат. Решихме да я потърсим, за да вечеряме там. Около половин час обикаляхме в района, но не успяхме да открием в коя уличка е и се примирихме, че ще вечеряме от наличните провизии.

След дългата разходка се отправихме към кемпера. Бяхме решили да спим и тази вечер в Задар. Но ние със Сашо в движение променяме програмата без много да му мислим. От Задар до следващият град са 75 км и след кратък семеен съвет запалихме кемперчето и газ към Шибеник. Абе чак газ не беше. Оказа се, че в Задар се правят ремонти на доста от улиците. И Каката (GPS) казва „завий надясно“, но ние не можем да завием, защото улицата е затворена. Така след няколко неизпълнени „завий надясно“ все пак успяваме да се включим в правилната посока за изход от Задар. Часът е някъде около 22. Ние сме доволни, че сме уцелили посоката и изведнъж препятствие. Пред нас има надлез, на който е написано ограничение на височината 2,5 метра!!! А кемперът е висок 2,70 метра. Ами сега? След толкова неуспешни опити да „завием надясно“ се оказва, че трябва да се върнем. Аз слизам от кемпера и започвам да насочвам Сашо. Той кара съвсем бавно. Колите в двете платна спряха да ни изчакат, дори човекът от насрещното движение също помогна с жестове. Кемперът вече е в най-ниската точка на надлеза, където всичко е въпрос на сантиметри и аз виждам, че сме забравили капандурата отворена. Дори и с отворена капандура  успяхме да се измъкнем и да потеглим към град Шибеник.

Следващата спирка Шибеник, Хърватска – част 6

 

Плитвички езера – първи опит за среща с тях

В предишния разказ споделих, че след Босна пристигнахме в „Camping Bear„, Плитвички езера. Избрах този къмпинг, защото се намира на 5 км от „вход – 1“ на Плитвички езера. Идеята беше сутринта максимално бързо да се придвижим до езерата. Къмпинга разполага с достатъчно места за палатки и кемпери и предлага всякакви удобства. Залисана в пиенето на бира вечерта съм пропуснала да направя снимки на къмпинга. Няма как да го сбъркате – отдалеч се вижда една голяма мечка от дърворезба. Имаше и други неща от дърво, но както казах съм пропуснала да снимам. Когато се видях с жената на рецепция, тя ми обясни, че за трима възрастни (детето е гратис) и кемпера удоволствието ще ни струва 40 евро! Правилно чух, защото я помолих да повтори. Доста солидна ми идваше тази цена, още повече за неактивен сезон. След кратко семейно събрание решихме, че няма да търсим друг къмпинг, защото сме достатъчно изморени и ще прежалим сумата. Намерихме свободна зона за паркиране на кемпера и заслужено си отворихме по едно Karlovačko Pivo. След като утолих жаждата се запътих към рецепцията за регистрация, където вече беше застъпил на смяна синът на съдържателите. Вече се бях настроила, че ще се разделя с 40 евро за нощувката и изведнъж изненада – жената се била объркала, около 20 евро ми поиска момчето и вече нещата изглеждаха по-приемливи. Цената по-точно беше 175 HRK (48 лв.)
Планът за сутринта беше – ставане рано, кафе, закуска и 7,30 да сме на паркинга на езерата. И сега от къде да започна с моята сага.
Плитвички езера бяха в списъка „Ще посетя“ от няколко години. И цялата идея за това хърватско пътешествие започна точно от тази дестинация. Всички други места включих в последствие. Имах достатъчно време да се подготвя в детайли за всички точки от маршрута. Четох в най-различни сайтове, на различни езици дори (с google translate разбира се, да не си помислите, че съм станала полиглот). И си мислех, че съм се подготвила добре. Да, ама не!
От цялата събрана информация за Плитвички езера основните важни точки бяха:
1. Да спим вечерта в близък къмпинг, за да не губим време за придвижване. Тази точка я изпълнихме без проблем, къмпинга е на 5 км.
2. Да влезем от „вход – 1“ – ако изберете този вход, когато започнете с обиколката, водопадите и всички гледки се откриват пред вас, ако изберете да влезете от „вход-2“ се налага да се обръщате за да видите всичко в детайли. И с тази точка се справихме без проблем.
3. Да си изберем маршрут, подходящ и за нашата малка пътешественичка. Все пак едно 3 годишно дете не може да направи преход от 8 часа, защото има нужда и от сън. Избрахме маршрут „C PROGRAM – Entrance 1″ – по описание 8 км и около 4-5 часа. Планът беше ако влезем към 8 часа сутринта, към 13 часа да сме се прибрали в кемпера, за да може Алекс да спи.
Сутринта всичко върви по начертания план и в 8 часа сме наредени на опашката за билети. Малко се полутахме, докато се ориентираме къде точно се намират касите. Принципно си има табелки за всичко, но докато прочетем и се ориентираме, къде е за онлайн билети, къде за паркинг, къде за групи си минаха поне 15 мин.  Организацията е следната – спираш на посочен паркинг от служител и от там пеша по едни пътечки и стълби стигаш до касите. Нареждаме се на опашката за билети и сме доволни, че сме се справили с плана. Касите са три една след друга и от общата опашка  се подреждаш на тях. Малко по малко се придвижваме, остават по около 5-6 човека на всяка каса пред нас. И започва едно оживление сред хората пред нас. Оказва се, че следващите билети, които ще се продават са за 13 часа!!! Да, продадени са достатъчно количество билети – на каса, онлайн и за групи и е запълнена квотата за посетители! Шах и мат! И тук направо ми потънаха ми гемиите ….
Уж се бях подготвила с толкова много информация и накрая провал. От всички ревюта, които бях изчела, никъде не срещнах информация, че се запълва квотата и се продават билети за по-късен час или за следващия ден. Ако бях наясно с тази информация щях да си взема предварително билети онлайн. И защо всъщност не го направих??? Не мога да отложа посещението за друг ден. Всичко предвидено за разглеждане в Хърватска е разпределено по дни и няма къде да включа един свободен ден. Отчитам го като грешка за следващи пътешествия. Тя и прогнозата за времето надделя. За деня до обяд го даваха хубаво време, без валежи и от обяд, когато трябваше да влезем се започваше с едни гръмотевички в прогнозата. И за следващия ден беше чудна валежна прогнозата.
Какво да правим до обяд – и с паркинга се прецакахме. За леки автомобили се плаща на час, за кемпера – за цял ден 80 HRK (22 лв.) Ранното отиване включваше и безпроблемно паркиране, за кемпер в зоната за автобуси. Към 11 часа имаше автобуси, които нямаше къде да спрат. Ако бяхме решили да отидем например до Слунь (Slunj) и да се върнем към 12 часа, определено щяхме да имаме проблем с паркирането.
Най-вече се притеснявах Алекс как ще издържи цял ден без да спи и да обикаля. Планът беше до към 13 часа да сме разгледали езерата и на път към следващото място тя да спи. А сега се оказа, че точно когато тя ще иска да спи, ние тепърва ще влизаме да разглеждаме. Изобщо не можех да си представя цялата ситуация.
Честно – толкова зле не съм се чувствала отдавна, направо ми се ревеше как така изпуснах този важен детайл.
Какво друго ни остана, освен да се примирим със ситуацията и каквото такова… Купихме си билети с вход за 13 часа и се върнахме в кемпера на паркинга. Времето минаваше бавно. Изпих няколко кафета, опитах се да накарам Алекс да поспи малко, но тя не искаше. От време на време поглеждахме прогнозата за времето – ставаше все по-тегава за следобеда, никакъв шанс да се разминем с дъжда.
Сашо също не го свърташе и обикаляше наоколо. Оказа се, че парка е пълен с мишки, а той ги дебнеше да ги снима.

Към 12 часа вече съвсем не ни свърташе на едно място и бавно тръгнахме от паркинга към входа за езерата. Бавно – бавно за 15 минути бяхме там. Шансове да ни пуснат по-рано нямаше. Постояхме малко на пейките и после се наредихме на опашката да си чакаме. Дойде заветният час, влязохме вътре и настроението ни малко се подобри.

Плитвички езера – най-после да ги видим

Дъждобраните са сложени, защото това е последната модна тенденция. Още в началото заваля.

Тук даже съм усмихната, не е за дълго.

Това в далечината са хора, ходещи по пътеките.

Вали си неспирно и напоително, аз съм цялата мокра, Алекс иска да я нося, а си е едни 15-16 кила.

Кой с чадър, кой с дъждобран – ама гледаме Плитвички езера. То не че много можеш да видиш с тези чадъри.

Не спира да вали, дървените пътеки са мокри и хлъзгави, притеснявам се Алекс да не падне в езерата. Сашо все пак трябва да прави снимки, нали после трябва да покажем къде сме ходили. Алекс се изморява, иска да я нося, аз съм цялата мокра. Ако спре за малко да вали, свалям дъждобрана. за да нося Алекс, после пак го обличам. Доста интересно и незабравимо преживяване!

Алекс гледа рибките, тате я придържа да не падне във водата.

Приближаваме мястото от където трябва да вземем лодката, за да прекосим езерото. И пак става забавно. Опашката се оказва доста дълга и не е ясно на кое подред корабче ще успеем да се качим. Излишно е да казвам, че навсякъде е мокро и няма шанс да седнем да си починем. Оставям Сашо и Дуди на опашката, а ние с Алекс отиваме да се разходим. Тя вижда сладолед и ми казва, че иска. Влизам в магазина да го купя, естествено опашка – какво да правят хората, докато чакат корабчето. Нареждам се на опашката и Алекс ми заявява, че иска до тоалетна, която е в другия край на поляната. И сладолед взехме и до тоалетната стигнахме на време, но можеше и да има провал.

Има бариера на която преди да се качиш на корабчето ти чекират билета. Така и не схванах дали имаш право само веднъж да използваш корабчето. Тук е важно да спомена, че трябва да си пазиш билета до изхода от езерата, иначе не можеш да се качиш на корабчето.

Нямам идея колко време чакахме за нашето корабче – може би около час. Това е част от опашката, която чака за следващото корабче. Естествено, когато се качихме на борда спря да вали!

Усмихваме се, защото не знаем още колко км имаме да вървим и още колко дъжд ще ни вали.

След слизането от корабчето маршрута продължава по пътеките. Вече не знаех колко км сме минали, колко ни остава и къде изобщо се намираме. Има мобилно приложение за езерата, но в този непрестанен дъжд даже и не си помисляш да се ровиш в телефона, да се ориентираш къде си . Аз в един момент даже спрях да слагам дъждобрана, защото беше по-лесно да нося Алекс така. Преди да тръгнем за Хърватска бях проверила от къде да си наема туристическа раница за носене на дете под наем. Сашо ме разубеди да я взема, защото „за какво ни е“. След всичко това „прекрасно“ преживяване в дъжда съм сигурна, че сгрешихме и трябваше да взема раницата.

През цялото пътешествие това беше обичайна поза – Сашо снима, а Алекс се е хванала за крака му, вместо за ръката. Предпазна мярка за падане във водата.

И това беше обичайна ситуация – казва се „Тате, носи“.

Вървим, вървим, вървим, а тези езера край нямат. Знаем, че трябва да стигнем „Station 3“ за да хванем совалката до изхода. Знак за станцията има, само че не пише още колко трябва да вървим до там. Сашо с любимия си черен хумор ни успокоява „Още 5-6 км и ще стигнем“.

Трудно може да се направи кадър без хора.

Тук някъде сме последни метри до совалката, с която трябваше да се върнем към „вход-1“.

Совалката всъщност е влакче – с такова нетърпение очаквахме да се качим на него – не ти се налага да вървиш и си на сухо.

След слизането от совалката има още малко ходене до изхода и последни гледки към езерата. Вече толкова бях изморена и подгизнала, че хич не ми беше до гледките. Добре, че Сашо се постара да ги запечата в кадър.

Тук някъде следваше въпроса „Мамо, къде е кемпина (кемпера) ?“

Толкова дълго чаках срещата с Плитвички езера. Видях ги – красиви са! Но след всичкия дъжд, който ни валя през цялото време и ситуацията с късното влизане, някак не можах да им отдам необходимата възхита.
Алекс доказа, че можем да й подготвим и други тежки турове – издържа детето до края независимо, че част от трасето я носихме.
И да не се делим от мотото на това пътешествие – много вода видяхме за деня, около и върху нас.

Сега се качваме на кемпера, преобличаме мокрите дрехи и след около 2 часа ще бъдем в едно красиво градче, за което ще ви разкажа в следващата част.

На път за Национален парк Уна

След сутрешната разходка на Пливско езеро и Мелниците, потеглихме към Национален парк Уна в Босна. Времето изглеждаше обещаващо.

Но това не ни попречи на доброто настроение, и затова продължихме да се наслаждаваме на гледките по пътя. По-голямата част от къщите в тази част на Босна са удоволствие за очите –  поддържани, със симпатични дворове. И почти не видяхме къща на един етаж – всички бяха на 2-3 етажа.

Част от екипажа подремва, докато ние със Сашето слушаме Каката (GPS) и следим табелките по пътя.

Точно за там сме тръгнали, към дъжда.

Национален парк Уна е разположен в северозападната част на Босна и Херцеговина, по протежение на хърватската граница и е на около 30 км от Национален парк Плитвички езера. На територията на парка може да се отдадете на колоездене, рафтинг, кану, каяк, риболов, гмуркане в изумрудените води на река Уна. Може да посетите средновековната крепост над Кулен Вакуф (Kulen Vakuf), водопадите при Мартин брод (Martin brod), водопадът Щрбачки бук (Štrbački buk). В зависимост от това, какво искате да видите има няколко входа за Национален парк Уна.Нашата дестинация е водопад Щрбачки бук и търсим „Entrance 3 – Ćelije“ . Всъщност в предварителния план имах намерение да посетим и водопадите при Мартин брод, но те плановете са за това, да ги променяш в движение. А и така ще си намеря повод отново да се върнем в тази част на Босна.
За да стигнем до „Entrance 3 – Ćelije“ се движим в посока Орашац (Orašac). Малко след това видяхме табелки при един паркинг и завихме надясно.

В този участък минахме по една тясна уличка и покрай няколко къщи и вече бях започнала да се притеснявам ще се справим ли с трасето с кемпера. Кемпера минава, но ако се зададе кола отсреща, няма разминаване.

Продължихме по черният път и стигнахме до пункта за плащане на вход в парка – 7 КМ/ човек. Пътят  е с насип  и напълно  проходим.

Има места на които е малко по-тясно, но се справихме с разминаването. Проблемът е, че може да се отплеснеш по невероятния цвят на река Уна, защото пътят минава покрай нея.

Водопад Щрбачки бук, Босна (Štrbački buk, BiH)

За Щрбачки бук научих от щурата тема на едни симпатични магеланци magelanci.com След като видях снимките на водопада, започнах да проучвам маршрути към Хърватска, които да минават през Национален парк Уна. То пък толкова добре ми се вписа в трасето към Плитвички езера, че беше ясно – отиваме.

Виждате ли къщичката от другата страна на реката – тя се намира в Хърватска. Да ние сме на босненска територия, но от другата страна на реката е Хърватска. Водопада може да се посети и в Босна и в Хърватска, но от страната на Хърватска гледката не е толкова добра.

Водопад Щрбачки бук в цялата му прелест. Снимките не могат да покажат емоцията, която изпитах при срещата си с него.

Височината на водопада е 25 метра.

Водата се спуска с цялата си мощ.

С дъжда не можахме да се разминем, но това не ни попречи на доброто настроение. Отбелязвам го, защото в следващия разказ хич не изглеждам толкова щастлива.

 

 

Каквото и да кажа за тази природна красота ще е малко, така че, ако имате възможност се убедете сами колко магнетично е това място.

Точно преди водопада има поляна с беседки за отдих. Чудесно място за релакс.

Нашето мило кемперче самотно на поляната. Точно като отивахме към него се появиха група италианци с няколко коли и много каяци. Явно бяха тръгнали на рафтинг.

Тръгваме обратно по черния път към следващата точка за деня. И се наслаждаваме на изумрудените води на река Уна. По пътя има беседки за почивка и всичко е толкова чисто! Нещо, което за съжаление в българската природа все по-рядко се среща.

 

Ако имате път в тази част на Босна и Херцеговина, не пропускайте да се насладите на река Уна  и водопадите в парка. Ако случайно пък сте в района на Мостар – там се намира още един красив водопад – Кравице. За него съм разказвала тук: Водопад Кравице

Колкото и да не ни се иска да се разделим с тези гледки е време да се отправим към град Бихач – последната точка в Босна, преди да влезем в Хърватска. В Бихач исках да заредим гориво, да си напазаруваме някои неща и евентуално да намерим „ресторан“ с вкусна босненска храна. Имах намерение и да разгледаме самият град, но желанието ми доста бързо се изпари. Стигаме града, намираме набелязаната бензиностанция и пълним резервоара до горе. В съседство виждаме голям супермаркет и решаваме, че сме уцелили джакпота, защото няма да се лутаме къде да пазаруваме. Спираме на паркинга и тръгваме всички дружно към магазина. Съмнителни индивиди започват да се приближават към самотния кемпер и на секундата вземаме решение – Сашо остава в кемпера, ние влизаме в магазина! Оказа се, че в Бихач е пълно с бежанци – буквално на всяка крачка. Взехме набързо каквото ни е необходимо – основно бира и мезета и към касите. И си харесах един огромен кош за пране – ъглов, а цвета идеално подхождаше на банята ни. Представям си физиономията на Сашо ако се бях появила с него.  Добре, че разумът надделя и се отказах от тази покупка.
Вече сме на борда, готови да се срещнем с Хърватска. Тръгваме из някакви мистериозни улички в Бихач – Сашо слуша Каката (GPS), аз чета табелките за Granični Prelaz Izačić. След 10-на км вече виждаме граничния пункт и се настройваме за чакане. Имаме късмет, защото минаваме граница в събота и трафика не е толкова голям. Има много хора от Босна, които работят в Хърватска и поради тази причина в петък и неделя граничния пункт е доста натоварен. Минаваме доста бързо паспортния контрол и вече сме в Republika Hrvatska. Още 20км и сме пред „Camping Bear„, Плитвички езера.

За тях ще разкажа в следващата част Плитвички езера – част 4, а сега се отдаваме на заслужена почивка със студено пиво.

Пливско езеро и Мелниците, гр.Яйце
(Jaice, Plivsko jezero, Mlinčići, BiH) 

Събуждаме се на Пливско езеро. Това прекрасно място се намира на 5км от гр.Яйце  – Veliko i Malo Plivsko jezero. Двете езера  – Малко  и Голямо  Пливско  езеро са идеално  място  за отдих  и различни  дейности.  Там  можете да се забавлявате с риболов, кану, каяк, водно  колело, колоездене,  плуване, скокове  във  водата и каквото се сетите още. Между двете езера се намират Мелниците (Mlinčići).

Слънчево момиче в ранната утрин.

Мелниците са изградени през средновековието и са 20 на брой.

Любов ли бе да го опишеш  ❤️

Папарака пак дебне пилци.

Около мелниците има прекрасен парк. Преди да стигнете до тях, в горната част на езерото има заведения, хотел, можете да си наемете колело, лодка  или да се наслаждавате на гледките.

Това в далечината е кемпера, там се намира и паркинга.

Горната снимка е на Папарака, а тази моя – ми и аз не се справям зле с фотосите. Ясно е, че неговата е по-хубава, защото той не снима със  „сапунерка“. А и сигурно той е снимал в 7 сутринта, а аз в 10 часа.

Пливските езера са най-големите естествени езера в Босна и Херцеговина.

Голямото Пливско езеро е с дължина около 3 км, а широчината му е около 1 км. Малкото езеро е с дължината около 1 км и около 430 метра широко, а максималната дълбочина на двете езера е 36 метра.

Ние с кемпера си спахме на паркинга, но имаше едни младежи, които си бяха опънали палатките в парка. Рано сутринта ги събраха. От ревютата  в един сайт, знам, че в активния сезон за паркинга се плаща, но сега минахме гратис. Има безплатен интернет. Вмъквам го това за интернета,  защото Босна не е в ЕС, а в света на комуникациите, как да не подразниш хората, които са на работа,  като се отбележиш от  някое красиво  място.

Разбира се, в наситената програма съм включила и развлечения за Алекс.

Представям си лятото какъв кеф е да се пуснеш по тази пързалка – цопваш директно във водата.

И Алекс искаше да се пусне по пързалката, но Дуди се погрижи да остане суха.

Никога не е късно да се качиш на люлката.

Котка и куче в сутрешна игра.

А това бяха напитките, които дегустирахме предната вечер.

Добра разходка си спретнахме в парка и около Мелниците. Но вече е време да тръгваме към следващата дестинация от пътешествието. За съжаление не остана време да се върнем в град Яйце, за да видим водопада на дневна светлина и да разгледаме самият град. Яйце е известен като кралският град, защото в средновековието на тази територия е била столицата на Босненското кралство,  а през 1461 г. в църквата в града е коронясан последният босненски крал. Сигурна съм, че сме пропуснали интересни забележителности в този град и затова някой ден ще се върнем, като му отделим достатъчно време.

А сега се качваме в кемпера и поемаме в посока Национален парк Уна.

Пътешествие до Хърватска

Дойде ред и за новото ни пътешествие до Хърватска. В началото беше просто пътешествие до Хърватска за да видим най-накрая тези Плитвички езера. После реших, че не ни се пътува по скучната магистрала през Сърбия и да вземем да си минем през любимата Босна. И така се започна едно включване на разни интересни места, после пък съкращаване на едните места, за сметка на други, защото времето не стига за всичко и накрая стана – езера, водопади, море, дъжд, накратко мноогооо вода.
Имах време за планиране, но това не ми попречи да се проваля в някои планове. Ако в едно пътешествие няма неочаквани моменти, няма тръпка.

И така, някъде към 22 часа (любимото ни време за тръгване на дълъг път) екипажът е настанен в кемпера и сме готови да тръгнем към познатата Босна и Херцеговина и непознатата Хърватска.
Все още се движим из София и ни спират на първата проверка. Често се спасяваме от излишни драми като видят малката пътешественичка на задната седалка. И сега така – документите и приятна вечер. И малко преди сръбската граница нова патрулка. Започваме със забавата още преди да сме напуснали България. Оказва се, че единият ни фар не свети. Уж го поправихме преди седмица, а той пак дал фира. А ни чака доста път и нощно каране. Спираме на бензиностанцията и Сашо започва с ремонтните дейности. Ех, добре че знае как да се справя в такива ситуации. След половин час вече сме готови, имаме светлини и продължаваме към ГКПП-Калотина. Там минахме сравнително бързо и вече сме на сръбска територия. За вечерта сме си поставили за цел да минем около 230 км.
Първа спирка е Odmorište Autoput A1 около Поjате, Сърбия. „Одморището“ се намира на самата магистрала и е подходящо за дремване. Има заведения, WC и достатъчно място за паркиране, дори и на кемпер. Дремваме няколко часа и сме готови да продължим. В Крагуевац и Чачак попадаме на чудни задръствания, няма излизане от градовете. Забравих да спомена, че тръгваме на път по време на великденските почивни дни и не е просто петък, а „Разпети петък“. Примиряваме се със задръстванията и пъплим бавно до следващата спирка за почивка. Трасето за деня е около 540 км, така че на 2-3 часа съм предвидила места за почивка.
И така стигаме до следващо място за кратка почивка

Овчаро-Кабларска клусира, Сърбия

Мястото е известно като сръбският Атон, защото има доста манастири. Ние спираме на едно място, което има паркинг, защото с кемпера все пак ние е необходимо повече място.

Миниатюрна къщичка

След половин час почивка сме отново на борда и продължаваме в посока Мокра гора, Сърбия.
След около 100-на км вече сме на границата Сърбия – Босна, (Višegrad, Vardište – Mokra Gora, Šargan Vitasi). На сръбската граница платихме 400 RSD за преминаване през национален парк Тара. Преди 5 години таксата за кемпер беше 100 RSD. И след това започна едно чакане – половин час на сръбската граница и още половин час на босненският пункт.

Малко след границата спираме за почивка в

Манастир Добрун, Босна  и Херцеговина

Повече кадри от манастира има тук: Манастир Добрун, Босна

Следващата спирка – зареждане на гориво във Вишеград. В Босна е най-евтиното гориво на Балканите така, че се възползваме да напълним резервоара до горе. След като сме „нахранили“ кемпера се понасяме по поречието на река Дрина в посока Сараево. Цветът на реката е изумителен. Редуваме гледките на реката, с поредицата тунели – нямам идея колко са на брой (около 50), но буквално излизаш от единия тунел и влизаш в другия.
В предварителната подготовка за пътешествието бях набелязала едно заведение по пътя преди Сараево, за да спрем за почивка и да се подкрепим с вкусна босненска храна, но се оказа, че кухнята не работи, кафе няма, само бира. Така, че направихме кратка почивка на паркинга, запечатахме няколко фотоса и се качихме на борда.

И вече сме в Сараево. Нямаме време да спираме, защото имаме още доста километри до крайната цел за деня. Но пък GPS ни прекара през града и направихме един панорамен тур, а аз успях в движение да покажа на Дуди някои забележителности. За Сараево съм разказвала тук: Сараево, Босна

Успяхме да се измъкнем бързо от Сараево и вече сме на магистралата. За участъка Sarajevo sever – Lasva платихме 11 КМ (11лв). Предполагам, че в края на пътешествието ще дам финансово резюме на цялото пътешествие и ще спомена къде с колко са ни ощавили.

Минаваме покрай град Високо и показваме на Дуди „великите босненски пирамиди“.

И за тях съм разказвала вече ето тук:

град Високо, Босна

Пирамида на Слънцето, Високо, Босна

Продължаваме по босненските пътища и се наслаждаваме на гледките. Босна и Херцеговина е разделена административно на две части:
Федерация Босна и Херцеговина
Република Сръбска
Войната е оставила своят отпечатък, но въпреки всичко населените места през които минахме са в пъти по-красиви от малките селца в България (за съжаление). Във Федерация Босна е доста по-красиво, докато в Република Сръбска се усеща балканското – къщите не са толкова китни и вече се срещат боклуци по пътя.След дългото пътуване пристигаме в крайната точка за деня.

гр.Яйце, Водопад Плива, Босна и Херцеговина
(Pliva waterfall, Jaice, BiH )

Преди 5 години, когато планувах пътешествието в Босна исках да включа и гр.Яйце, но се падаше доста встрани от основният маршрут и реших да го пропуснем. Но този път идеално се вписа. А с какво ме привлече идеята  да посетим града – основно водопадът на река Плива и Водениците.
Откриваме предварително набелязаният паркинг и си намираме място да спрем. В 22 часа места има даже и за кемпер. Този паркинг е платен, но т.к. ние пристигаме прилично късно, няма кой да се занимава с нас и минаваме гратис. Слизаме и тръгваме в тъмното да търсим водопада. Ориентираме се бързо по шума от падащата вода. Оказва се, че паркинга е над самият водопад. Порадвахме се на гледката отгоре и тръгнахме да търсим от къде се слиза при самият водопад.

Водопадът на река Плива се намира в центъра на град Яйце и през нощта е осветен. И да не си помислите, че това е водопада. Не, има още време докато го открием в тъмното.

Като не се справяме с нощните снимки на водопада, поне ние да се фотнем. Не случи детето на родители, вместо да го сложим да спи, ние го разхождаме посред нощите в издирване на някакви водопади.

Водопадът на река Плива е висок 22 метра. Преди е бил 30 метра, но след земетресението, височината е намаляла. Минахме покрай една дървена къщичка и бариера, и разбрахме, че има входна такса, но т.к. в тази късна доба нямаше жива душа, не разбрах колко би ни струвало удоволствието да се окъпем под водопада. На платформата долу не е за хора, които искат да останат сухи.

Не ни се получиха нощните снимки, а и бяхме доста изморени от дългият път, затова се отправихме към Пливските езера, за да си намерим място за пренощуване. Спряхме на една бензиностанция, за да си купим бира. Оказа се, че уцелих място, в което не се продава алкохол. Една голяма част от босненското население е с мюсюлманско вероизповедание и има магазини и заведения, в които не се предлага алкохол. Младежът поне беше добър да ми сподели, че малко по-нагоре има друга бензиностанция, от която все пак успях да купя пиво, за да утолим жаждата. Открихме лесно мястото за нощуване и се отдадохме на заслужен релакс.

Laku noć! 

Пливско езеро, гр.Яйце, Босна – част 2

или как си спретнахме щура сватба за 4 дни

Тази година съм я обявила за годината на юбилеите!