Етрополски манастир и водопадът до него
Начална точка София. Цел на пътуването – еднодневна разходка, без обичайните преходи по гори и камънаци. Размисли по темата – сезонът е подходящ за водопади. Дестинацията е решена
Оказа се, че доста хора са решили да се възползват от слънчевото време и почивните дни за разходка до тази дестинация. Дворът на манастира е с просторна поляна, но хората все пак търсят сянката на дървото. Няколко кадъра на двора и влизаме в църквата.
Купувам си свещ да запаля за здраве и докато искам да замълча за минута и да се отдам на мислите си, в храма влизат две майки с няколко деца. Децата се гонят из храма и крещят. Не, не преувеличавам – крещят !!! и няма кой да ги спре! Без значение какви са религиозните ми възгледи, смятам че когато си прекрачил прага на храма, поведението ти трябва да отговаря на обстановката. Ако не си вярващ човек и си влязъл само за да разгледаш стенописите, това не означава, че трябва да пречиш на молитвата на останалите. Ако не можеш да обуздаеш поведението си – намери си други места за посещение.
Зад самата църква има дървена врата, през която се минава за водопада.
Слизаме по стълбите, творение на природата.
Образователна картинка за малките деца, защо на такива места не се ходи с токчета.
Гледката си заслужава – от основния водопад водата се разпределя на няколко места и след това продължава пътя си по ската надолу.
Папаракът е уловил дъга
Повечето хора, които бяха дошли се ограничаваха до слизането
А всъщност ако застанеш в подножието гледката е още по-хубава. Въпрос на личен избор.
В основата на това дърво има камък и то всъщност е израстнало върху камъка.
Намерих едно усамотено местенце в подножието и се наслаждавах на тишината, далеч от хорската глъч.
Приключихме с кадрите на водопада и се насочихме в посока гр.Етрополе. Наскоро си купихме книжки “100-те национални туристически обекта” идеята беше да видим Часовниковата кула и да си купим марка от Историческия музей. На път за там уловихме ето тези кадри.
Етрополе – Часовниковата кула
Малко по-надолу по улицата се намира Историческият музей, който за наша радост беше отворен. Купихме си марки, а аз се сдобих и с гипсова роза.
Отново на вседехода. Оказа се, че имаме достатъчно време и след кратко събеседване с GPS поехме в посока
Правешки манастир “Св.Теодор Тирон”
Църквата е съвсем малка, но има красиви икони. Знам, че не се снима в църква, но кадрите са направени с позволението на Отеца.
И като сме нарочили деня за манастири, с леко отклонение 11 км от пътя ни, решихме да последваме табелката за
Чекотински манастир
Пътят е тесен с доста неравности, но идеята за тази обител си заслужава. Пристигаме пред манастира и паркираме вседехода на определеното за тази цел място. Аз лично очаквах някое малко манастирче, но съвсем не се оказа така.
Следваме упътването “към ХРАМА”
и се натъкваме на пояснителните табели да пазим тишина, както и че снимането в манастира става само с разрешение.
Малко след като се запознахме с първите гледки се появи и Отеца. Поздравихме се с него, след което започна и нашият разговор. На въпросът за снимането той отговори така: “Можете да снимате – няма проблем. Това е направено, за да не се използват кадрите от църквата за някоя фолк певица. Не можете да снимате само в старата църква и мен!” Аз изразих мнението си, че манастирът е много красив и добре поддържан, при което Отеца отговори “Поддържам го сам и от време на време ми помага брат ми.”. Насочихме се първо към Аязмото.
Отпихме от водата след което се насочихме към Старата църква.
Малко по-късно имах възможност за нов разговор с Отец Михаил от който разбрах, че Старата църква е от 12в., а олтарът от 15-16 в. Стените вътре в църквата са зидани с камъни и са доста широки, около 1м. 
След като разгледахме църквата и се мотахме из градината, Отецът ни покани да видим и Параклисът.
Самият той каза, че през зимата богослужението се извършва в Параклисът. Загледахме се в сувенирите в Параклисът и аз лично се сдобих с този:
Тогава реших да го разпитам за Старата църква. Докато си говорехме изведнъж Отецът каза “Я да ви изчета една молитва! Кръстени ли сте?” След нашия положителен отговор застана пред Иконостасът и започна своето песнопение. Душата ми ликуваше от удоволствието, което изпитах от този внезапен жест. След края на молитвата благодарихме и отново поехме разговора.
Това е изглед на манастира отвън – доскоро са се отдавали стаи под наем, но Отецът каза, че вече няма да се приемат гости в стаите.
Научихме и за други места в околността, които ще посетим при следващото ни пътешествие. С усмивка на лице от последната ни среща потеглихме отново към София.
Завършихме пътешествието с намиране на едно портмоне на улицата пълно с документи и кредитни карти, което с радост върнахме на притежателя.