Соленото езеро Туз (Tuz Gölü, Turkey)
Соленото езеро Туз е второто по големина езеро в Турция, след езерото Ван. Площта на езерото е 1500 кв.км. Езерото Туз е обявено за защитена територия през 2001 г., тъй като в региона има розово фламинго.
Пътят ни към Кападокия минава съвсем близо до Соленото езеро Туз и затова реших, това да бъде първата спирка от нашето пътешествие.
Честно казано не останах много очарована от Соленото езеро. Вероятно основната причина беше дългото и уморително пътуване, което все още не е приключило за деня. Другата причина беше, че уж бяхме точно за залезът, но кадрите не ни се получиха много добре. Виждала съм доста интересни и сполучливи снимки от това място. Нашите не са от тях, но ги споделям.
Водата в езерото варира от няколко сантиметра до половин метър в дълбочина през повечето време, но когато преливникът от езерото Бейшехир се излива по канали в Соленото езеро Туз, дълбочината се увеличава с 30-40 см. При повишаване нивото на водата се нарушава екологичното равновесие на езерото. Изпарението намалява и циркулацията на водата между атмосферата и земята става неравномерна.
Соленото езерото Туз се захранва от река Мелендиз, няколко малки потока и подземни извори със солена вода. Три солници в езерото произвеждат един милион тона сол годишно, или 64% от общите нужди на Турция. Наситената солена вода се оставя да се излее в солниците Калдирим, Каяджик и Явсан и когато солта се утаи, водата отново се източва. След това солта се изсипва във вагони, които пътуват по релсова мрежа до складовете на брега на езерото. Оттук солта се отвежда с камиони до няколко частни завода за преработка на сол, разположени главно в Серефликочисар. Тук солта се измива няколко пъти, суши се и се пакетира в чували за разпространение до заводи в цяла Турция.
В османско време блоковете сол, които се образували естествено около езерото, се разбивали там на място и се продавали на търговците директно на брега на езерото. Солта се товарела на камили. По-късно са построени складове, а след това е изградена теснолинейка до езерото. По този начин са успявали да събират солта от различни части на езерото.
Около езерото има построени няколко села, заселени от хора, от различни части на страната. Майстори изработват керамични съдове, за които твърдят, че никъде другаде в Турция или по останалия свят не се произвеждат. Известни са като буркани за сол и са направени от глина смесена със сол. Докато водата съхранявана в обикновен грънчарски буркан остава прясна и сладка за 5-6 месеца, когато се съхранява, в бурканите изработени със сол, може да се съхранява без никакво влошаване на качеството в продължение на 4-5 години.
Павиран път, за който се смята, че датира от римско време, пресича северният ръкав на езерото от изток на запад, свързвайки Серефликочисар с Кулу близо до Хаймана. Много от мраморните колони, издигнати от двете страни на потопения път, за да предотвратят отклоняването на керваните и засядането в им в калта все още стоят.На остров Буюкада в езерото има малка църква, датираща от късно римско време, и останките от караул, който предлагаше защита на пътниците по пътя и се смята, че датира от същият период. Местните хора казват, че червените стоящи камъни, разпръснати из района, отблелязват гробовете на загиналите през Първата световна война.
Алекс изобщо не се вълнуваше от солта по брега на езерото, колкото и да се опитвахме да ангажираме вниманието й. Тя си беше намерила детска площадка и това беше над всичко друго. Направихме си кратка разходка, малко снимки и продължихме по пътя.
Наближаваме Гьореме, но вече е късно и няма да има къде да вечеряме. Аз пък не съм се подготвила с провизии, защото нали отиваме в Турция и ще се храним с техните специалитети. Влизаме в Невшехир, виждам табела за заведение с дюнер и решавам да спрем там. Все ще се справим с менюто и ще заситим глада. Класираме се за вечеря. Вече бяха започнали да почистват заведението, а част от менюто не беше налично. Все пак успяваме да си вземем нещо. Дюнерите бяха с бонус – салата и люти чушлета. Ох, много вкусни бяха тези люти чушлета. Толкова сме били гладни, че снимки йок 🙂
Минавайки през Невшехир се оглеждаме за магазин, от който може да си купим карта за интернет. Тцъ, няма такива магазини по трасето, или поне ние не сме ги видяли. Според мен сме пропуснали един огромен МОЛ, но каквото такова. Зорът беше да вземем карта и да осведомим родата, че сме добре. Но те са предупредени, че може и след няколко дни да се обадим, да не ни мислят. Може да сме изморени, но пък сме на пътешествие.
Влизаме в Учхисар (Uçhisar). Знам, че има замък. Оказва се, че минаваме точно до него. Спираме за нощна снимка, защото е много красиво осветен.
Отново на кемпера и след малко стигаме до точката за спане. На тази точка има заведение, но преценихме, че мястото не е много подходящо. Част от местата съм разглеждала в Google maps преди да тръгнем, така че понякога се случва на живо като стигнем да се окаже, че изборът ми не е от най-добрите. Продължаваме 100 метра по-надолу и виждаме друго място. Теренът е с наклон и кемперът няма да е равен, може малко да се търкаляме в леглата, но сме крайно изморени и приемаме, че това е нашето място за тази вечер.
След 24 часово пътуване с една почивка за спане от около 2-3 часа първата дестинация е достигната. Заспиваме с тази гледка щастливи, че вече се намираме в Кападокия.
