Плитвички езера – първи опит за среща с тях

В предишния разказ споделих, че след Босна пристигнахме в „Camping Bear„, Плитвички езера. Избрах този къмпинг, защото се намира на 5 км от „вход – 1“ на Плитвички езера. Идеята беше сутринта максимално бързо да се придвижим до езерата. Къмпинга разполага с достатъчно места за палатки и кемпери и предлага всякакви удобства. Залисана в пиенето на бира вечерта съм пропуснала да направя снимки на къмпинга. Няма как да го сбъркате – отдалеч се вижда една голяма мечка от дърворезба. Имаше и други неща от дърво, но както казах съм пропуснала да снимам. Когато се видях с жената на рецепция, тя ми обясни, че за трима възрастни (детето е гратис) и кемпера удоволствието ще ни струва 40 евро! Правилно чух, защото я помолих да повтори. Доста солидна ми идваше тази цена, още повече за неактивен сезон. След кратко семейно събрание решихме, че няма да търсим друг къмпинг, защото сме достатъчно изморени и ще прежалим сумата. Намерихме свободна зона за паркиране на кемпера и заслужено си отворихме по едно Karlovačko Pivo. След като утолих жаждата се запътих към рецепцията за регистрация, където вече беше застъпил на смяна синът на съдържателите. Вече се бях настроила, че ще се разделя с 40 евро за нощувката и изведнъж изненада – жената се била объркала, около 20 евро ми поиска момчето и вече нещата изглеждаха по-приемливи. Цената по-точно беше 175 HRK (48 лв.)
Планът за сутринта беше – ставане рано, кафе, закуска и 7,30 да сме на паркинга на езерата. И сега от къде да започна с моята сага.
Плитвички езера бяха в списъка „Ще посетя“ от няколко години. И цялата идея за това хърватско пътешествие започна точно от тази дестинация. Всички други места включих в последствие. Имах достатъчно време да се подготвя в детайли за всички точки от маршрута. Четох в най-различни сайтове, на различни езици дори (с google translate разбира се, да не си помислите, че съм станала полиглот). И си мислех, че съм се подготвила добре. Да, ама не!
От цялата събрана информация за Плитвички езера основните важни точки бяха:
1. Да спим вечерта в близък къмпинг, за да не губим време за придвижване. Тази точка я изпълнихме без проблем, къмпинга е на 5 км.
2. Да влезем от „вход – 1“ – ако изберете този вход, когато започнете с обиколката, водопадите и всички гледки се откриват пред вас, ако изберете да влезете от „вход-2“ се налага да се обръщате за да видите всичко в детайли. И с тази точка се справихме без проблем.
3. Да си изберем маршрут, подходящ и за нашата малка пътешественичка. Все пак едно 3 годишно дете не може да направи преход от 8 часа, защото има нужда и от сън. Избрахме маршрут „C PROGRAM – Entrance 1″ – по описание 8 км и около 4-5 часа. Планът беше ако влезем към 8 часа сутринта, към 13 часа да сме се прибрали в кемпера, за да може Алекс да спи.
Сутринта всичко върви по начертания план и в 8 часа сме наредени на опашката за билети. Малко се полутахме, докато се ориентираме къде точно се намират касите. Принципно си има табелки за всичко, но докато прочетем и се ориентираме, къде е за онлайн билети, къде за паркинг, къде за групи си минаха поне 15 мин.  Организацията е следната – спираш на посочен паркинг от служител и от там пеша по едни пътечки и стълби стигаш до касите. Нареждаме се на опашката за билети и сме доволни, че сме се справили с плана. Касите са три една след друга и от общата опашка  се подреждаш на тях. Малко по малко се придвижваме, остават по около 5-6 човека на всяка каса пред нас. И започва едно оживление сред хората пред нас. Оказва се, че следващите билети, които ще се продават са за 13 часа!!! Да, продадени са достатъчно количество билети – на каса, онлайн и за групи и е запълнена квотата за посетители! Шах и мат! И тук направо ми потънаха ми гемиите ….
Уж се бях подготвила с толкова много информация и накрая провал. От всички ревюта, които бях изчела, никъде не срещнах информация, че се запълва квотата и се продават билети за по-късен час или за следващия ден. Ако бях наясно с тази информация щях да си взема предварително билети онлайн. И защо всъщност не го направих??? Не мога да отложа посещението за друг ден. Всичко предвидено за разглеждане в Хърватска е разпределено по дни и няма къде да включа един свободен ден. Отчитам го като грешка за следващи пътешествия. Тя и прогнозата за времето надделя. За деня до обяд го даваха хубаво време, без валежи и от обяд, когато трябваше да влезем се започваше с едни гръмотевички в прогнозата. И за следващия ден беше чудна валежна прогнозата.
Какво да правим до обяд – и с паркинга се прецакахме. За леки автомобили се плаща на час, за кемпера – за цял ден 80 HRK (22 лв.) Ранното отиване включваше и безпроблемно паркиране, за кемпер в зоната за автобуси. Към 11 часа имаше автобуси, които нямаше къде да спрат. Ако бяхме решили да отидем например до Слунь (Slunj) и да се върнем към 12 часа, определено щяхме да имаме проблем с паркирането.
Най-вече се притеснявах Алекс как ще издържи цял ден без да спи и да обикаля. Планът беше до към 13 часа да сме разгледали езерата и на път към следващото място тя да спи. А сега се оказа, че точно когато тя ще иска да спи, ние тепърва ще влизаме да разглеждаме. Изобщо не можех да си представя цялата ситуация.
Честно – толкова зле не съм се чувствала отдавна, направо ми се ревеше как така изпуснах този важен детайл.
Какво друго ни остана, освен да се примирим със ситуацията и каквото такова… Купихме си билети с вход за 13 часа и се върнахме в кемпера на паркинга. Времето минаваше бавно. Изпих няколко кафета, опитах се да накарам Алекс да поспи малко, но тя не искаше. От време на време поглеждахме прогнозата за времето – ставаше все по-тегава за следобеда, никакъв шанс да се разминем с дъжда.
Сашо също не го свърташе и обикаляше наоколо. Оказа се, че парка е пълен с мишки, а той ги дебнеше да ги снима.

Към 12 часа вече съвсем не ни свърташе на едно място и бавно тръгнахме от паркинга към входа за езерата. Бавно – бавно за 15 минути бяхме там. Шансове да ни пуснат по-рано нямаше. Постояхме малко на пейките и после се наредихме на опашката да си чакаме. Дойде заветният час, влязохме вътре и настроението ни малко се подобри.

Плитвички езера – най-после да ги видим

Дъждобраните са сложени, защото това е последната модна тенденция. Още в началото заваля.

Тук даже съм усмихната, не е за дълго.

Това в далечината са хора, ходещи по пътеките.

Вали си неспирно и напоително, аз съм цялата мокра, Алекс иска да я нося, а си е едни 15-16 кила.

Кой с чадър, кой с дъждобран – ама гледаме Плитвички езера. То не че много можеш да видиш с тези чадъри.

Не спира да вали, дървените пътеки са мокри и хлъзгави, притеснявам се Алекс да не падне в езерата. Сашо все пак трябва да прави снимки, нали после трябва да покажем къде сме ходили. Алекс се изморява, иска да я нося, аз съм цялата мокра. Ако спре за малко да вали, свалям дъждобрана. за да нося Алекс, после пак го обличам. Доста интересно и незабравимо преживяване!

Алекс гледа рибките, тате я придържа да не падне във водата.

Приближаваме мястото от където трябва да вземем лодката, за да прекосим езерото. И пак става забавно. Опашката се оказва доста дълга и не е ясно на кое подред корабче ще успеем да се качим. Излишно е да казвам, че навсякъде е мокро и няма шанс да седнем да си починем. Оставям Сашо и Дуди на опашката, а ние с Алекс отиваме да се разходим. Тя вижда сладолед и ми казва, че иска. Влизам в магазина да го купя, естествено опашка – какво да правят хората, докато чакат корабчето. Нареждам се на опашката и Алекс ми заявява, че иска до тоалетна, която е в другия край на поляната. И сладолед взехме и до тоалетната стигнахме на време, но можеше и да има провал.

Има бариера на която преди да се качиш на корабчето ти чекират билета. Така и не схванах дали имаш право само веднъж да използваш корабчето. Тук е важно да спомена, че трябва да си пазиш билета до изхода от езерата, иначе не можеш да се качиш на корабчето.

Нямам идея колко време чакахме за нашето корабче – може би около час. Това е част от опашката, която чака за следващото корабче. Естествено, когато се качихме на борда спря да вали!

Усмихваме се, защото не знаем още колко км имаме да вървим и още колко дъжд ще ни вали.

След слизането от корабчето маршрута продължава по пътеките. Вече не знаех колко км сме минали, колко ни остава и къде изобщо се намираме. Има мобилно приложение за езерата, но в този непрестанен дъжд даже и не си помисляш да се ровиш в телефона, да се ориентираш къде си . Аз в един момент даже спрях да слагам дъждобрана, защото беше по-лесно да нося Алекс така. Преди да тръгнем за Хърватска бях проверила от къде да си наема туристическа раница за носене на дете под наем. Сашо ме разубеди да я взема, защото „за какво ни е“. След всичко това „прекрасно“ преживяване в дъжда съм сигурна, че сгрешихме и трябваше да взема раницата.

През цялото пътешествие това беше обичайна поза – Сашо снима, а Алекс се е хванала за крака му, вместо за ръката. Предпазна мярка за падане във водата.

И това беше обичайна ситуация – казва се „Тате, носи“.

Вървим, вървим, вървим, а тези езера край нямат. Знаем, че трябва да стигнем „Station 3“ за да хванем совалката до изхода. Знак за станцията има, само че не пише още колко трябва да вървим до там. Сашо с любимия си черен хумор ни успокоява „Още 5-6 км и ще стигнем“.

Трудно може да се направи кадър без хора.

Тук някъде сме последни метри до совалката, с която трябваше да се върнем към „вход-1“.

Совалката всъщност е влакче – с такова нетърпение очаквахме да се качим на него – не ти се налага да вървиш и си на сухо.

След слизането от совалката има още малко ходене до изхода и последни гледки към езерата. Вече толкова бях изморена и подгизнала, че хич не ми беше до гледките. Добре, че Сашо се постара да ги запечата в кадър.

Тук някъде следваше въпроса „Мамо, къде е кемпина (кемпера) ?“

Толкова дълго чаках срещата с Плитвички езера. Видях ги – красиви са! Но след всичкия дъжд, който ни валя през цялото време и ситуацията с късното влизане, някак не можах да им отдам необходимата възхита.
Алекс доказа, че можем да й подготвим и други тежки турове – издържа детето до края независимо, че част от трасето я носихме.
И да не се делим от мотото на това пътешествие – много вода видяхме за деня, около и върху нас.

Сега се качваме на кемпера, преобличаме мокрите дрехи и след около 2 часа ще бъдем в едно красиво градче, за което ще ви разкажа в следващата част.