Кервансарай (Saruhan Kervansaray)

Кервансарай е бил от голямо значение за обществата в миналото. Сарухан кервансарай е построен от султан Иззетин Керкавус II през 1249г. по време на селджукския период. Той е бил една от най-важните спирки по търговския път между Истанбул и Багдад.

Портата на Кервансарай е достатъчно голяма, за да може през нея да минат освен хората и керваните, натоварени със стока.

В Кервансарай е имало и магазинчета, от където гостуващите да си закупят храна за пътуването или да предложат от своите стоки.

В Сарухан кервансарай се провеждат представления с дервиши два пъти дневно. Представленията не могат да се заснемат.

Кервансараите са изграждани по пътя на коприната извън населените места и са служили като място за преспиване и храна. За да определят мястото за изграждане на Кервансарай са вземали предвид разстоянието, което може да измине една камила за един ден. Смятало се е, че камилата може да извърви около 40 км.

Сарухан е последният кервансарай, изграден от селджуките, който е възстановен през 1991г.

Селджукските кервансараи са три типа: летен с двор, зимен със закрити помещения и смесен, като комбинация от двете. Сарухан кервансарай е от смесен тип с летни и зимни помещения.

Затворените помещения (зимните) са покрити със сводове и всички имат прозорци под формата на вратички, които се отварят.

В горната част на този керванасарай има изградена малка джамия. До нея се достига по стълби покрай стената. Тази джамия е част от купола на главната порта.

По краищата на големия двор са изградени летните стаи.

Сарухан кервансарай е построен на площ от 2000 кв.м. и има специална архитектура с рязани камъни от светлокафяви, розови и жълти цветове.

Главната порта с джамия в купола.

Кервансарай е последната ни спирка от Кападокия. Готови сме за дългия път към планината Немрут. Караме, караме, караме в нищото и няма бензиностанция. А нашето гориво вече е на привършване. По едно време виждам табела, че на 2 км има бензиностанция. Успокоявам се, че сутринта сме оставили в багажника празна туба от вода и ако се наложи 2 км ще ги вървим пеш. Все пак стигаме до бензиностанцията и имаме късмет, че работи, защото и капка не е останала в резервоара на кемпера.

Път дълъг и празен. По едно време спираме да направим няколко кадъра. Сашо за по-добра видимост се качва на кемпера.

По този пуст път движение почти няма, но пък успяваме да се разминем с един кемпер. Хубаво е да знаеш, че има и други луди тръгнали по тези пътища.

Караме по пътя, а около нас снежен пейзаж. Започвам да се замислям ще стигнем ли Немрут. Вярно, точно преди да тръгнем за Турция купихме две чисто нови зимни гуми на кемпера. Но ни остават още около 300 км, дали ще успеем да се изкачим ?

Пътят Кайсери – Малатия е добър, но ние няма да стигаме до Малатия. За да стигнем до Немрут избираме път, който минава през Адъяман. По предварителна информация, знаем че в участъка от Малатия до Немрут има много завои. Серпентините се виждат и на картата. В къмпинга в Гьореме разпитвах домакина дали е запознат с пътя. Той беше категоричен „Malatya – Nemrut NO!“. Каза да минем през Кахраманмараш, но ние след дълго взиране в картата избираме средния маршрут. От един участък по нашия маршрут започва непрекъснато изкачване и спускане с по-голяма денивелация, но е поносимо.

Darende

И така продължаваме към Немрут. Стигаме до едно градче Darende. Решаваме да спрем за почивка и вечеря, защото после не се знае дали ще има къде да се нахраним. Провизии нямаме, нали сме дошли в Турция да опитаме вкусната храна. Намират се само солети и някакви др. за залъгване на глада по време на път.

Минаваме покрай едно заведение, пред което виждам доста хора, местни – то други туристи в този регион не е ясно дали има. Дори и полицаите са седнали там. След като местните са тук, това е нашето място. Паркираме без проблем, има достатъчно място за кемпера. Докато се оправяме да слезем, виждам сериозна група жени, около 20-30 на брой, целите облечени в никаб и влизат в заведението. Рамазан е, залезът наближава и е време за вечеря. Намираме свободна маса в заведението и идва момента с поръчката. Ingiliz yok! И меню йок! Момчето с ръкомахане ми показва да вляза вътре и от витрината да покажа какво искам. Криво ляво се разбираме и с нетърпение очакваме да видим какво сме поръчали, защото не е много ясно. Пристигат салати и люти чушлета – ох, тези люти чушлета са толкова вкусни.

След малко сервират купички с леща, която не сме поръчвали, но виждаме, че сервират на всички маси, явно е част от менюто, заедно със салатите. Лещата е УНИКАЛНА! Алекс иска още една порция, но момчето ми показва с ръце, че е свършила. Добре, че Сашо се храни бавно и отстъпи част от неговата порция на Алекс.

За десерт разбира се чай. Алекс държеше да сложи на всички от бучките захар и толкова й беше забавно, че прекали с количеството.

Приключваме с вкусната вечеря и чая в Даренде и е време отново да поемем на път. Надяваме се да отметнем поне още 100 км или докъдето ни стигнат силите. Някъде около 22 часа пристигаме на точката, която бях предвидила за спане.

Gölbaşı

Стигаме до Гьолбашъ. Планирала съм да спим до едно езеро. Поне от предварителните ми проучвания Gölbaşı Gölleri Tabiat Parkı изглежда добре. Стигаме до входа на езерото и се оказва, че не можем да влезем вътре. Срещаме на входа една групичка младежи, които успяват да ни обяснят, че вечер бариерата се пуска и не можеш да влезеш с кола. Нямаме друг избор, даваме заден ход и тръгваме по някаква улица.

Минаваме покрай жилищни блокове и стигаме до един парк. Сашо паркира кемпера на улицата и слиза на разузнаване. Минава известно време, а той не се появява. Слизам да проверя какво се случва. Виждам в далечината Сашо заобиколен от група хора. Започвам да се притеснявам дали всичко е наред. Опитвам се да му изпратя съобщение на вайбър, но телефона му е в кемпера. Минава още малко време и той най-накрая идва при нас. Разпалено ми обяснява, че това са младежите, които срещнахме на езерото и те ни канят да пием чай.

След кратко обсъждане се съгласявам и слизаме всички дружно от кемпера. Младежите ни обясняват, че не можем да отидем с кемпера от другата страна на езерото, защото това е полицейска зона и няма да ни позволят да останем там да пренощуваме.

Освен младежите в групичката е и един възрастен господин. Този господин има малко кафене в края на парка, точно където сме паркирали. Кафенето вече е затворено, но младежите молят възрастния господин да го отвори и да ни приготви чай. За съжаление не помня имената нито на възрастния господин, нито на младежите.

Всички са толкова щастливи и искат да си говорят с нас. Малко е трудна комуникацията, защото те знаят малко английски, но използваме преводача на телефона. Младежите са студенти, а възрастния господин стопанисва близкия парк. Питат ни от къде сме, през кои места сме минали и къде сме се запътили. Разбират, че сме тръгнали към Немрут и всички казват, че пътят е труден. Възрастния господин толкова се радва на Алекс и ме пита дали може да я гушне.

Така прекарваме около час и половина заедно в разговори и смях. Всички потвърждават, че няма проблем да останем да пренощуваме до парка. Всъщност парка се намира до местния стадион. Часът е около 1 след полунощ, но Алекс кипи от енергия и не е забравила, че съм обещала до отидем до пързалката в парка. Разделяме се с момчетата, благодарим за чая и приятната компания и е време за детската площадка. Никога не сме претендирали със Сашо, че сме нормални родители, важното е детето да е щастливо.