На път за Газиантеп

Добро утро от Урфа. Спахме добре, въпреки оживеният паркинг. Време е за кафе и закуска. Въпреки този ранен час тръгваме да изидирваме отворено кафене и място, от което да купим закуски. Сашо е направил един бърз обход докато ни чака да се оправим за път и казва, че на съседната улица има магазинче за закуски, затова тръгваме в тази посока. Изборът е достатъчен, комуникацията с продавача отново е с посочване на вида закуска и показване на брой пръсти, което си е цяло забавление. Закуските са уредени, сега остава да намерим кафене. Минаваме през място на което се подготвя пазар, но е толкова рано, че сергиите не са готови. Малко по-надолу виждаме отворено кафене и усмивката изгрява на съненото ми лице.

След сутрешното кафе сме готови да тръгнем към следващата точка от нашето пътешествие. Наближаваме град Газиантеп. Пътят е с двойни телени огради, което е нормално, защото в този участък сме на около 20-25 км от сирийската граница. Част от трасето е със зиг-заг участъци, в края на които стоят момчета с автомати и бронирани автомобили. Снимки няма по разбираеми причини.

Влизаме в град Газиантеп и за момента движението е съвсем нормално. Докато се движим, пропускаме една отбивка и се налага да търсим път, за да се върнем обратно в града.

Движим се в сърцевината на Газиантеп и издирваме паркинг, който е близо до крепостта. Стигаме пред Lale Paşa Parking, но в него няма нито едно свободно място. Тук Сашо започва да ми мърмори, че сутрешното кафе ни е забавило и ако сме тръгнали по-рано, сме щели да намерим място на паркинга. Е, нали сме на пътешествие, за къде да бързаме. Продължаваме по уличката – пиша я умалително, защото не е много широка, а ние сме с кемпер все пак. Виждам паркирани автомобили и свободно място. Казвам на Сашо да спре там, а аз слизам да огледам има ли знаци и да проуча терена.

Към мен се приближава едно момче. Не говори английски, но аз веднага включвам преводача на телефона. Разбирам, че няма проблем да използваме паркинга и момчето ни показва да се преместим малко по-нагоре. Сашо мести кемпера, но момчето пак обяснява нещо, а ние не го разбираме. След малко ми пише на преводача „Може ли аз да паркирам колата?“. Качва се в кемпера и точно за 30 сек. паркирането е приключило. Не предполагахме, че иска да застанем на това място, защото това всъщност е изход от една уличка, но той каза, че няма проблем. Питам момчето дали се плаща паркинга и на кого да дам парите, а той ми отговаря да дам 20 лири (по-малко от 2лв. за 24 часа) на него. След малко момчето се връща с две бутилки 1,5 л. студена вода, да ни почерпи. На снимката съм запечатала момента с паркирането от момчето.

Доволни сме, намерили сме място за кемпера и вече може да тръгваме на  разходка в Газиантеп.

Новата част на Газиантеп е построена в нищото за 10 години, върху древни земи известни като Горна Месопотамия, а както знаем Месопотамия е люлката на съвременната цивилизация.

Старият Газиантеп има типичен ориенталски облик – малки улички и цветни магазинчета.

Старото име на града е Антеп. Градът е бил във владение на французите, като част от Сирия. Войската на Ататюрк разбива френската армия и градът е освободен с цената на много жертви. По тази причина Ататюрк издава указ, пред името на Антеп да се постави „Гази“, което означава герой или велик. И така днес градът носи името Газиантеп, което означава „Велик град“.

Алмачи базар (Almaci pazari), Газиантеп

Яваш яваш стигаме до базара. Огромен базар, с много магазинчета и всичко е толкова цветно и разнообразно.

Един кадър в движение, без позволение. Туристи сме все пак 😊

Това са баща и син, които с удоволствие позираха пред обектива.

Тахмис кафене, Газиантеп

Минаваме покрай Tahmis Kahvesi и аз споделям, че след като намерим храна за обяд, ще се върнем тук да пием кафе.

В издирване на място за храна попадаме на едно малко заведение с няколко маси и обедни ястия. Менюто обаче не ни допадна, няма леща (за Алекс) и продължаваме по уличките на Газиантеп. Стигаме до заведение за бързо хранене, в което приготвят нещо подобно на дюнер и решаваме това да бъде обядът ни. Не сме очаровани, но все пак успяваме да заситим глада.

Връщаме се отново в Тахмис, което е най-старото кафене и посреща посетители от 1635г. В него се предлага от известното мененгич кафе, което се приготвя от смлените семена на необлагороден антепфъстък и разбира се баклава, най-вкусната баклава, която съм опитвала.

Газиантеп е известен като Световна столица на баклавата и меката на шам фъстъка.

Благодарение на изградените язовири и река Ефрат, в района има много плантации с шам фъстък и маслини. Местните садят двете култури заедно, защото това помага на опрашването. Дървото антепфъстък дава първите си плодове на 8-та година, а на 50-та година е в разцвета на реколтата си. Добивът на мъжките дръвчета е до 120 кг годишно, а на женските до 100 кг, като  средният живот на едно дръвче е около 300 години.

Шамфъстък е в основата на най-вкусните местни кулинарни ястия и вероятно това е причината Газиантеп да е известен като „Кулинарна столица на Ориента“.

Алмачи базар е най-старият базар в Газиантеп. В него може да намерите всичко – подправки, сушени плодове и зеленчуци, чай, кафе, сувенири и много цветни магазинчета.

Спираме пред едно магазинче и веднага ни заговаря един човек. Разбира, че сме от България и започва разговор с нас, с малкото думи, които знае на български. В шеги и закачки пълним торбите с подправки, антеп фъстък и сушени плодове от неговото магазинче. И пазарлък на цената правим, който също е доста забавен. Благодарим на Давут, правим си снимки за спомен, разменяме фейсбук, за да му изпратя по-късно снимките и продължаваме.

Алекс вижда магазинче с лакомства и казва, че иска да купим бонбони. Аз се съгласявам и държа една торбичка, а тя започва да гребе с пълни шепи. Човекът от съседното магазинче се радва на Алекс, а аз се опитвам да й кажа, че може и по-малко бонбони да вземе  😁

Влизам в едно малко магазинче да купя сок за Алекс. И тихичко питам продавача „Бира?“. Той ми отговаря „Бира йок“, но излиза с мен на тротоара и ми показва в далечината нещо. Нищо не разбрах от казаното освен, че трябва да стигна до сградата „кармазъ“. Стигаме до червената сграда, но и двамата със Сашо не виждаме никакъв магазин. В един момент виждам надпис „TEKEL BUFE“ и се сещам, че на магазинчето в Гьореме, от което купихме бира имаше същият надпис. Приближавам се и виждам кенчета с бира и направо грейвам. През прозорчето човека ни прави знак да влезем в един тесен коридор.

Влизаме в коридорчето, навеждаме се да пропълзим под вратата и сме в рая на бирите. Височината на вратата е с ръста на Алекс. Вземаме доволно количество студена бира и продължаваме по уличките, в посока паркинга.

Връщаме се в кемпера, оставяме покупките, бирите в хладилника и трябва да решим как да продължи денят. След кратко съвещание Сашо се съгласява да отидем до музея на мозайките, но при условие, че хванем такси, защото не е съгласен да местим кемпера от паркинга.

Точно до нас се намира информационният център на Газиантеп. Влизам вътре и питам служителите какво е работното време на музея. Оставам разочарована, защото разбирам, че е до 16,30 часа, а в момента е 16,20. Излизаме пред входа и се чудим какво да правим. В този момент излиза жената, с която говорих в информационният център и ми казва, че се е объркала, музеят работи до 18 часа и има време да го посетим. Показва ни от къде да хванем такси. Отиваме на стоянката, казвам „Zeugma museum” и човека кимва утвърдително. Аз за всеки случай включвам навигацията, за да съм сигурна, че отиваме на правилното място.

Стигаме до едно кръстовище и Сашо казва, че сме минали сутринта от там. Да, точно тази отбивка пропуснахме сутринта и се наложи да търсим варианти, за да се върнем в правилната посока.

Таксито спира пред музея и сме готови да се потопим в света на мозайките.

Зеугма – музей на мозайките, Газиантеп – Турция, част 15